— Коя работа?
— Материалите в интернет, които обясняват дали сексът може да ме убие.
— А, да. Разбира се. Няма проблем.
— Просто… Ако взема да хвърля топа, едва ли ще ти стане приятно.
— Едва ли наистина.
— Ще се чувстваш отговорна. По-добре аз да поема следсмъртната вина.
— Защо трябва да изпитваш вина?
— Е, ти не си родител. Почти всички мои чувства се свеждат до вина.
Ани откри уебсайта, който бе чела, и му показа раздел „Възстановяване“.
— Надеждна ли е тази информация?
— Това е сайтът на здравното министерство. Те по принцип предпочитат хората да не влизат в болница. Правителството гледа да пести от бюджета за здраве, да не говорим, че болниците най-често те довършват.
— Ясно. Охо, има цял раздел, посветен на секса. „Половият акт не увеличава риска от повторен инфаркт“. Готови сме.
— Пише също, че повечето хора чувстват готовност да възобновят своя полов живот около четири седмици след преживян инфаркт.
— Аз не съм повечето хора. Чувствам готовност сега.
— И още нещо.
Тя посочи част от екрана и Тъкър прочете:
— 30 процента риск от еректилна дисфункция. Идеално.
— Защо?
— Защото ако работата не стане, няма да упрекваш себе си. Макар че най-вероятно вината ще е твоя.
— Няма да има еректилна дисфункция — каза Ани с престорена самоувереност.
Естествено, тя отново се червеше, но двамата се взираха в екрана, а кабинетът беше тъмен и тя понечи да омаловажи момента, като си запуши устата с ръка или като се пошегува за своя сметка, но се въздържа и… цареше нещо като атмосфера. Тя не помнеше да е създавала атмосфера някога и не би предположила, че това може да стане, докато си говориш за еректилна дисфункция с мъж със здравословни проблеми. Какво пък. През по-голямата част от своите четирийсет години тя бе смятала, че сигурният начин да избегнеш разкайването е като не вършиш разни неща, а обратното, разбира се, беше също толкова вярно. Младостта й бе отминала, но в живота й може би имаше останал малко живец.
В тази минута двамата се целунаха за първи път в сиянието на уебсайта на Министерството на здравеопазването и целувката продължи толкова дълго, че екранът угасна. Ани вече не се червеше, но се беше разчувствала и се страхуваше да не се разплаче, а той да реши, че тя влага твърде много чувства, и да се откаже от секса. Ако я попиташе какъв е проблемът, тя щеше да отговори, че винаги когато открива изложба, е малко сълзлива.
Двамата се качиха горе, съблякоха се с гръб един към друг, вмъкнаха се в нейното студено легло и започнаха да се докосват.
— Оказа се права — каза Тъкър.
— Засега — каза Ани. — Но имаше и нещо за контрола.
— Не ми улесняваш много контрола — каза Тъкър.
— Извинявай.
— Имаш ли… Не си нося. По понятни причини. Ти да имаш нещо подръка?
— О — каза Ани. — Разбира се. Но нямам презервативи. Извини ме за момент.
Вече беше обмислила този момент — мислеше за него още от разговора с Катлийн. Тя влезе в банята, забави се около две минути и се върна да правят любов. Не го уби, но някои части от нея се чувстваха така, сякаш са разбудени от летаргия, продължила колкото музикалната летаргия на Тъкър.
На другия ден Джаксън се чу с майка си по телефона, това го разстрои и Тъкър резервира билети за обратния полет. Последната нощ Тъкър и Ани спаха в едно легло, но не правиха секс.
— Ще се върна — каза Тъкър. — Тук ми харесва.
— Никой не се връща.
Ани не беше сигурна дали говори за града или за леглото, но и в двата случая звучеше някакво огорчение, а тя не желаеше това.
— А може и ти да дойдеш.
— Вече си използвах цялата отпуска.
— Има и други работни места.
— Точно ти няма да ми четеш лекции за алтернативни кариери.
— Добре. Значи аз няма да се върна тук, а ти няма да дойдеш там. Така е трудно да си представим някакво общо бъдеще.
— Това ли правиш след еднократна авантюра? — каза Ани. — Представяш си, че има бъдеще? — Както и да се опитваше, не успяваше да смекчи тона си. Не искаше да дразни и да додява, искаше да намери някаква надежда, но сякаш това беше единственият език, на който можеше да говори. Типичен гаден британски, помисли си.