Ани чу входната врата, докато слушаше „Кръвни връзки“ — предпоследното парче. Беше забравила да почисти кухнята, докато слушаше музиката, затова сега се разшета, а вършенето на няколко неща едновременно вече съдържаше измяна: „Това е просто един албум! Какво толкова?“.
— Какво става в колежа? — попита го тя, щом влезе. — Нещо ново?
Но той вече не я слушаше. Стоеше неподвижен, наострил уши към колоните като ловно куче.
— Какво… Чакай. Не ми казвай. Да не е пиратският запис от токийското радио? С акустичните солови изпълнения? — А после, в растяща паника: — Но там не прави „Кръвни връзки“.
— Не, това е…
— Шшт.
Изслушаха още няколко такта. Ани наблюдаваше объркването му със злорадство.
— Но това… — Той отново се запъна. — Това е… Такова нещо няма.
Тя се изсмя. Но, разбира се! Щом не го е чувал, Дънкан може единствено да отхвърли съществуването му.
— В смисъл, явно има, но… Предавам се.
— Казва се „Джулиет гола“.
— Кое? — Още паника. Светът му се килна надолу и той се плъзна към ръба му.
— Този албум.
— Какъв албум?
— Който слушаш в момента.
— Този албум се казва „Джулиет гола“?
— Да.
— Няма албум, който се казва „Джулиет гола“.
— Вече има.
Тя взе бележката от Пол Хил и му я подаде. Той я прочете веднъж, после отново, после още веднъж.
— По това е адресирано до мен. Ти си ми отворила пощата.
— Винаги ти отварям пощата — каза тя. — Ако не я отворя, тя остава неотворена.
— Аз си отварям интересните писма.
— Но си оставил това, защото изглежда скучно.
— Но то не е скучно.
— Не, но се разбра чак когато го отворих.
— Нямаше право — каза той. — А и… Да го слушаш… Не мога да повярвам.
Ани така и не успя да използва готовите си словесни стрелички. Той отиде до CD плейъра, извади диска и излезе.
Първия път, когато видя компютърът сам да чете заглавията на песните от компактдиска, Дънкан направо не можа да повярва. Сякаш гледаше магьосник, притежаващ истински магически способности: нямаше смисъл да търси обяснение на магията, защото такова нямаше или по-скоро той никога не би го разбрал. Не след дълго хората от интернет форума започнаха да му пращат песни, прикачени като файлове в имейлите им, което беше още по-велика мистерия, защото означаваше, че музикалните записи не са, както той бе свикнал да мисли, нещо — компактдиск, парче пластмаса, ролка с лента. Музиката можеше да бъде сведена до същината й, а същината й беше неуловима. За него това придаде на музиката още повече красота и загадъчност. Хората, които знаеха за манията му по Тъкър, очакваха от него носталгия по виниловите плочи, но новите технологии всъщност не отнеха от романтиката на страстта му, а, напротив, вдъхнаха й още от нея.
С годините обаче той установи у себе си едно дребнаво недоволство от онзи аспект на магията, свързан с изписването на заглавията. При всяко поставяне на компактдиск в лаптопа си той си представяше как някакво същество в киберпространството следи музикалните му вкусове и ги намира за скучни и твърде обикновени. Това същество не можеше да бъде заблудено. Дънкан си представи някакъв Нийл Армстронг от двайсет и първи век със слушалки „Банг и Олуфсен“, който се рее в космическото пространство (с тази разлика, че сега това пространство бе станало още по-неразбираемо и определено съдържаше доста повече порнография) и си мисли: Уф, още един от тези. Дайте ми нещо по-твърдо. Нещо, което да ме втрещи, нещо, което да се спусна да проверявам в киберфонотеката. Понякога се случваше компютърът да върти малко по-дълго, докато разчете диска, и Дънкан възприемаше това като някакво заяждане. Но веднъж, докато зареждаше айпода си с нови неща, на компютъра му отне цели три минути да разчете заглавията на „Аби роуд“, което очевидно се дължеше на лоша връзка или нещо подобно, а не защото Нийл Слушалките беше втрещен. И така, напоследък Дънкан се наслаждаваше на редките случаи, в които Нийл не можеше да помогне и се налагаше той да попълни заглавията собственоръчно, макар това да бе досадно. То показваше, че той е напуснал утъпканите пътеки и се скита из музикалната джунгла. Нийл Армстронг не беше чувал за „Джулиет гола“, което му носеше известна утеха. Дънкан нямаше да може да си намери място от яд, ако данните за този албум се появяха услужливо и безпроблемно, сякаш той беше седемстотният поред, потърсил въпросната информация.