Не искаше веднага да чуе „Джулиет гола“. Още беше твърде ядосан на Ани, както и, без да си го признава — на самия албум, който сякаш принадлежеше повече на нея, отколкото на него. Затова с благодарност се възползва от необходимостта първо да въведе заглавията на песните (рискува, допускайки, че редът на песните е същият като в оригиналната версия — дължината на последната песен, шест минути, сочеше, че това е така), след което остави машината да поеме в себе си музиката. Какво си въобразяваше тя? Той потърси някакво безобидно обяснение за поведението й, но такова нямаше. Това си беше чисто и просто злоба. Защо ли го беше намразила така изведнъж? Какво й беше направил?
Той свърза айпода към компютъра, прехвърли албума с едно вълшебно движение на пръста и китката, взе си якето от парапета на стълбите и излезе.
Отиде на морския бряг. Беше израснал в лондонските предградия и още не можеше да свикне с мисълта, че морето е на пет минути пеша. Не беше кой знае какво море, ако идеята за море включва дори далечен намек за синьо или зелено; тяхното море включваше богата гама от тонове на черното и сивото, тук-там разнообразени с мътнокафяво. Времето обаче беше идеално за целта му. Морето се хвърляше към брега отново и отново като тъп и упорит питбул, а летовниците, които по необясними причини продължаваха да идват тук, вместо да отлетят за трийсет паунда до Средиземно море, имаха опечален вид. Заблудеността им беше направо трогателна. Той си взе чаша нес кафе от дюнерджийницата на кея и седна на пейка с лице към океана. Беше готов.
Четирийсет и една минути по-късно, докато ровеше из джобовете си за нещо, което да използва вместо кърпичка, към него се приближи възрастна жена и го докосна по рамото.
— Искате ли да поговорите с някого? — каза тя внимателно.
— О! Благодаря. Не, не, добре съм.
Той докосна лицето си — беше плакал.
— Сигурен ли сте? Не изглеждате добре.
— Наистина. Просто… Просто току-що изживях нещо много силно. — Той извади една от слушалките на айпода си, сякаш това обясняваше всичко. — Тук.
— Нима плачете от музиката?
Жената го гледаше така, сякаш пред нея седеше някакъв перверзник.
— Е — каза Дънкан. — Не плача от музиката. Мисля, че предлогът не е правилен.
Тя поклати глава и отмина.
Той изслуша албума от начало до край още два пъти на пейката, на третото слушане стана и се запъти към къщи. Едно от качествата на голямото изкуство е, че те кара да обичаш хората повече и да им прощаваш дребните провинения. Като се замисли човек, то действа по същия начин като религията. Какво значение има, че Ани е чула албума преди него? Колко ли хора са чули оригиналната версия преди него? А колко хора са гледали „Шофьор на такси“ преди него? Но нима това по някакъв начин отнемаше от въздействието му? Или го правеше по-малко негов? Той искаше да се прибере, да я прегърне и да сподели с нея за тази своя незабравима сутрин. Освен това искаше да чуе мнението й. Ценеше нейните впечатления от музиката на Кроу — Ани можеше да бъде неочаквано проницателна въпреки неохотата, с която обсъждаше темата, и той искаше да разбере дали и тя бе забелязала нещата, които той вече бе установил — например липсата на припев в „Двайсетото позвъняване за деня“, което придаваше на песента нотка на неумолимост и самоненавист, които не се чуваха в „завършената“ версия. (Беше готов да пусне това парче на всеки, осмелил се да излезе със стария лаф, че Кроу е бледо подобие на Дилън. Според Дънкан „Двайсетото позвъняване за деня“ беше равностойно на „Със сигурност четвърта улица“ на Дилън, но с повече вътрешно съдържание и тежест. А и Тъкър може да пее.) Кои би предположил, че „А ти си?“ може да звучи толкова злокобно? В „Джулиет“ това е песен за двама души, които се запознават — с други думи, простичка (но красива) любовна песен — един слънчев ден, преди душевните бури да заприиждат откъм морето. Докато в „Джулиет гола“ парчето звучете така, сякаш двама влюбени стоят насред езеро от светлина, което се свива и свива около тях, докато те си говорят за първи път. Двамата сякаш вече усещат приближаващата буря и това прави албума още по-завършен и по-последователен. Чиста трагедия, в която тяхната обреченост прозвучава от самото начало. Докато хладната сдържаност в „Ти и твоят перфектен живот“ придаваше на песента смайващо въздействие, подкопано от театралността на рокендрол версията.