Когато Дънкан се прибра, Ани все още беше в кухнята и четеше „Гардиън“ на масата с чаша кафе. Той застана зад нея и я прегърна, като остана така малко по-дълго, отколкото й бе удобно.
— Това пък за какво? — попита тя с овладяна, но доловима обич. — Мислех, че си ми ядосан.
— Съжалявам. Беше глупаво и дребнаво от моя страна. Какво значение има кой пръв е чул албума?
— Знам. Трябваше да те предупредя, че е малко скучен. Но си помислих, че така ще се ядосаш още повече.
Сякаш юмрук се заби в стомаха му. Той я пусна, пое дълбоко въздух и изчака да отшуми първоначалният шок, преди да проговори отново.
— Не ти ли харесва?
— Става. Горе-долу е интересен, ако си слушал другия. Но не мисля, че ще си го пусна отново. А ти какво мислиш?
— Аз мисля, че е шедьовър. Мисля, че направо засенчва другия. А при положение, че другият е любимият ми албум на всички времена…
— Не говориш сериозно.
— Скучен! Господи! Кои други произведения са скучни според теб? „Крал Лир“? „Пустата земя“?
— Не прави това, Дънкан. Когато се ядосаш, преставаш да мислиш.
— Ти твърдиш, че съм ядосан?
— Не, но… Това не е домашна кавга. Просто обсъждаме, така да се каже, едно музикално произведение.
— Не и според теб. Според теб обсъждаме едно говно.
— Ето, виж се. Ти мислиш, че това е „Крал Лир“, аз мисля, че е говно… Стегни се, Дънкан. Аз харесвам другия албум. Подозирам, че повечето хора ще са на моето мнение.
— О, повечето хора. Знаем как мислят повечето хора. Мъдростта на шибаната тълпа. Господи. Повечето хора ще предпочетат да си купят албум на танцуващо джудже от някое риалити шоу.
— Дънкан Томсън, великият демократ.
— Просто… Толкова съм разочарован от теб, Ани. Мислех, че си по-сериозна.
— Ха така. Това е следващата стъпка. Вече говорим за моя нравствен недостатък. За моята слабост.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така. Ако не можеш да чуеш тук нищо…
— Какво? Моля те. Кажи. Искам да знам какво говори това за мен.
— Нищо ново.
— Което е?
— Което е не знам какво. Че си тъпа.
— Мерси.
— Не казах, че си тъпа. Казах, че си тъпа, ако не можеш да чуеш нищо тук.
— Е, не мога.
Той отново излезе и се върна на пейката при океана със своя айпод.
Изтече повече от час, преди да се сети за уебсайта. Ако побързаше, щеше да е първият, написал за албума. Нещо повече: щеше да е първият, открехнал Кроу-обществото за съществуването на този албум! Вече беше изслушал „Джулиет гола“ четири пъти и беше измислил доста неща, които искаше да каже за албума; но ако се мотаеше, можеше да изгуби предимството си. Пол Хил едва ли се беше свързал с друг човек от форума, но вероятно бе разпратил албума на доста хора. Трябваше да се прибере вкъщи, колкото и да го беше яд на Ани.
Все пак успя да се размине с нея. Тя говореше по телефона в кухнята, сигурно с майка си. (Кой тръгва да звъни на семейството си още с пристигането след екскурзия? Нима това не говореше за човека? Не беше сигурен какво точно. Но човек, който е толкова свързан със семейството си, особено с детството си, едва ли е в състояние да разбере суровите, зрели истини, звучащи в десетте песни на „Джулиет гола“. Може би някога щеше да разбере тези неща, но нямаше да е скоро.)