Общото им офис пространство се намираше на междинната площадка на стълбите. Агентът, който им продаде къщата, необяснимо защо бе убеден, че един ден щяха да използват малкото помещение като детска стая, преди да решат да се изнесат от града и да си купят къща с градина. При което щяха да продадат тази къща на друга млада двойка, която щеше да последва тяхната съдба. Дънкан се питаше дали липсата на деца не беше пряка реакция на тази потискаща предвидимост и дали тъкмо агентът не бе предизвикал, макар и несъзнателно, тяхното решение.
В момента стаята беше пълна противоположност на детска. Тя съдържаше два лаптопа, поставени един до друг на работна маса с два стола, машина за конвертиране на винилови плочи в MP3 формат и около две хиляди компактдиска, включително всички пиратски записи от всички концерти на Тъкър Кроу между 1982 и 1986 с изключение на концерта в клуб „КВ“ в Малмьо, Швеция, който, необяснимо как, не бе записан от никого — камъче в обувката на всеки сериозен изследовател, тъй като според средно надеждни шведски източници на същия концерт Тъкър Кроу изпълнил за първи и последен път кавър на „Любовта ще ни разкъса“. Той разчисти банковите извлечения и писмата, които Ани беше отворила и оставила, за да ги види той, отвори нов документ на компютъра и започна да пише. Произведе три хиляди думи за по-малко от два часа и изпрати текста на уебстраницата малко след пет същия следобед. До десет часа същата вечер вече имаше сто шейсет и три коментара на фенове от единайсет различни държави.
На следващия ден щеше да установи, че малко е пресолил манджата. „На фона на «Джулиет гола» всички предишни работи на Тъкър Кроу изглеждат малко по-невзрачни, малко прекалено лъскави и преработени… И ако сравнението е силно дори за творчеството на Кроу, то за другите музиканти в жанра е още по-обезличаващо“. Не бе имал намерение да възбуди спорове за достойнствата на музиканти като Джеймс Браун, „Стоунс“ или Франк Синатра. Имаше предвид само подобните на Кроу певци композитори, но буквалните мозъци не мислеха така. „Тази версия на «Ти и твоят перфектен живот» прави онази, която познавате, да звучи като извадена от албум на «Уестлайф»“… Ако беше изчакал малко да премине първоначалният шок, щеше да установи, че „Облечената“ версия (неизбежно старата „Джулиет“ се превърна в „Облечената“ за по-лесно различаване) всъщност е очевидно по-съвършената. Освен това съжаляваше, че е споменал „Уестлайф“, тъй като някой фен на момчешката банда можеше да попадне на материала му и цял ден да пуска неприлични коментари във форума.
В своята наивност не предвиждаше гневна реакция. Но си представи как той отваря преспокойно уебсайта за някоя новинка, например интервю с художника на обложката на някой албум, за да открие, че има нов албум, който още не е слушал. Това бе все едно да включи телевизора, за да чуе прогнозата за времето, и да научи, че небето се е срутило. Със сигурност нямаше да примре от щастие и със сигурност нямаше да иска да чете самодоволните писания на някое друго копеле. Сигурно щеше да намрази източника и щеше ей така да реши, че албумът не струва. Започна да се тревожи, че възторженият му материал всъщност може да е направил на „Голата“ лоша услуга — вече никой, или поне никой от истинските фенове, а други едва ли щяха да се занимават изобщо с това, нямаше да може да чуе албума непредубедено. О, колко сложна е цялата тази работа с любовта към изкуството. В нея има толкова злоба, колкото човек не би предположил.
Най-важните отзиви дойдоха под формата на имейли, изпратени от кроулозите, с които се знаеха твърде добре. В имейла на Ед Уест пишеше само: „Еба си. Мамка му. Дай насам“. В писмото си Джеф Олдфийлд пък заявяваше (с излишна язвителност, според Дънкан): „Това, братле, бяха твоите десет минути слава. Друг такъв кеф не ти се полага за този живот“. Джон Тейлър пък цитираше направо от „По-добрият мъж“: „Късметът е болест, пази се от него“. Той създаде списък от адресати и започна да им праща парчетата едно по едно. На следващата сутрин шепа мъже на средна възраст щяха да съжаляват, че са си легнали толкова късно.
Глава 3
Мисълта, че може да се наложи да преподава вечно, беше стряскала Ани неведнъж и тя дотолкова ненавиждаше предишната си работа, че дори и сега закъснението от десет-петнайсет минути, с което си позволяваше да пристига в музея, я караше да се чувства щастлива. За един преподавател тези петнайсет минути щяха да са унизителна издънка, предизвикваща напрежение, забележки и недоволни колеги, но на никого не му пукаше дали ще дойде с три или с трийсет минути преди времето за отваряне на един малък и слабо посетен музей. (Всъщност на никого не му пукаше дали ще дойде с три или трийсет минути и след времето за отваряне.) На предишното работно място излизането навън за предобедно кафе беше безнадеждна мечта; сега обаче тя си доставяше това удоволствие всеки ден, независимо дали се нуждаеше от кофеин или не. Е, някои неща наистина й липсваха: чувството, което изпитваше, когато урокът вървеше, когато стаята се изпълваше с блеснали погледи, а вниманието беше толкова плътно, че с нож да го режеш; понякога също така й липсваха енергията, оптимизмът и жизнеността на децата, скрити зад нацупените физиономии. През повечето време обаче мечтаеше единствено да пропълзи под бодливата тел, ограждаща системата на средното образование, и да се спаси навън.