През продължителни периоди от деня работеше сама, най-вече търсейки финансова подкрепа, макар начинанието да й се струваше все по-безсмислено — очевидно никой вече не разполагаше с излишни средства, които да предостави на един западащ крайбрежен музей. От време на време й се налагаше да изнася беседи на групи местни ученици, което бе и причината да я пуснат да избяга от класната стая. На първата скамейка все се намираше по някой доброволец, някоя Ви или Маргарет, или Джойс, или някоя от възрастните госпожи, изгарящи от желание да помагат, което изпълваше Ани с жал, доколкото изобщо си правеше труда да мисли за тях. А когато се подготвяше специална изложба, работеха заедно с Роз — куратор на свободна практика, която освен това преподаваше история в колежа на Дънкан. (Дънкан, разбира се, никога не се реши да поговори с нея през някоя от почивките в преподавателската стая, да не вземе случайно „да му се лепне“.) В момента Роз и Ани се опитваха да подготвят изложба от фотографски материали за горещото лято на 1964 година, когато бяха обновили стария градски площад, „Стоунс“ бяха свирили в местното кино, а трупът на седемметрова акула бе изплувал на плажа. Двете търсеха съдействие от местните хора, оповестявайки проекта чрез всички местни и социално-исторически уебсайтове, но на този етап бяха получили само две снимки — на едната се виждаше самата акула, която очевидно беше умряла вследствие на някакво гъбично заболяване и изглеждаше твърде отблъскващо за изложба, посветена на едно златно лято, а на другата имаше четирима приятели — колеги? — на излет край морето.
Втората фотография бе пристигнала по пощата няколко дни, след като пуснаха съобщението в интернет, и Ани бе поразена от нейната атмосфера. Двамата мъже носеха тиранти и ризи с дълъг ръкав, а жените бяха в рокли на цветя; зъбите им бяха развалени, лицата сбръчкани, косите им бяха напомадени, а те сякаш през живота си не бяха се забавлявали така. Това каза и на Роз: „Погледни ги само! Сякаш се радват на най-веселия ден в живота си!“ И се изсмя — до такава степен бе убедена, че веселието се дължи единствено на някакъв фотографски трик, на алкохол или на мръсен виц, на всичко друго, но не и на излета и природата. А Роз заяви: „Ами то най-вероятно си е точно така“.
Ани, на която предстоеше приятна, но не чак разтърсваща триседмична екскурзия из Щатите, включваща планините на Монтана, бе впечатлена. Значи през 1964, пет години преди тя да се роди, за щастието на англичаните в крайбрежното северно градче е бил достатъчен просто един почивен ден. Тя отново се вгледа в хората на снимката и се запита с какво са се занимавали, колко пари са имали в джобовете си, колко дълги са били отпуските им, колко дълго са живели. Ани не беше богата. Но беше посетила всички европейски страни, които искаше да види, беше ходила в Америка и дори в Австралия. Откъде бяха тръгнали, докъде бяха стигнали! Тя изведнъж осъзна смисъла на изложбата, която бе замислила без особена амбиция. Нещо повече — сякаш осъзна смисъла на градчето, в което живееше, и значението му за хората като нея, за познатите й, които все по-малко си позволяваха да мечтаят. Ани и без това гледаше сериозно на работата си, но сега реши непременно да накара посетителите да почувстват това, което бе почувствала тя.
След акулския принос обаче снимките секнаха. Вече се бе отказала от идеята за 1964, макар още да не бе споделила това с Роз, и търсеше начин да разшири концепцията, без от това изложбата да се размие прекалено. Трите седмици отсъствие бяха възродили ентусиазма й, най-малкото заради събралата се кореспонденция, която сега подреждаше.
Имаше две нови снимки. Едната беше изпратена от човек, който наскоро беше подреждал вещите на своята починала майка. Беше красива снимка на малко момиченце, застанало пред будка за куклен театър с Пънч и Джуди. Другата снимка, без никаква обяснителна бележка, беше на мъртвата акула. Ани забеляза, че акулата се превръща в една от главните теми, и съжали, че изобщо я бе споменала в обявата. Беше я включила, за да събуди спомените на по-възрастното поколение в града. Със същия успех можеше да им изпрати съобщение „ТЪРСЯТ СЕ СНИМКИ НА УМРЕЛИ АКУЛИ“. На тази се виждаше дупка отстрани в тялото на акулата, където месото се беше разложило.