Ани не съжаляваше за това пътуване. Беше ходила в Щатите два пъти, беше посетила Сан Франциско и Ню Йорк, но й харесваше Дънкан да я води из места, които иначе никога не би видяла. Боузмън например се оказа красиво планинско градче, обградено от хребети с екзотични имена, които не бе чувала никога преди това: Биг белт, Тобако руут, Спениш пийкс. След като позяпаха малката безинтересна къщурка, двамата се върнаха в града и седнаха в някакво заведение за органично кафе, където посръбваха леден чай, а на хоризонта някой и друг Испански връх или може би Тютюнев корен заплашваше да пробие студеното синьо небе. Тя помнеше доста по-неприятни сутрини, и то на екскурзии, на които бе отишла с много по-голяма кошница. За нея това беше нещо като авантюристична и хаотична обиколка на Америка. Разбира се, повдигаше й се от приказките за Тъкър, от музиката на Тъкър и от опитите да вникне в мотивите, скрити зад всеки негов творчески или житейски ход. Но от приказките за Тъкър й се повдигаше и вкъщи, така че предпочиташе да й се повдига от него в Монтана или Тенеси, отколкото в Гулнес — крайбрежното английско градче, в което живееха с Дънкан.
Единственото място, което липсваше в маршрута, беше Тайрон, Пенсилвания, където се предполагаше, че живее Тъкър, макар, както във всяка религия, и тук да имаше еретици: двама-трима от Кроу-обществото поддържаха теорията — според Дънкан интересна, но абсурдна, — че от началото на деветдесетте Кроу живее в Нова Зеландия. Докато подготвяха пътуването, Тайрон изобщо не бе обсъждан като възможна дестинация и Ани подозираше каква е причината. Две години по-рано един от феновете бе ходил в Тайрон и се бе мотал наоколо, докато разбере къде се намира фермата на Тъкър Кроу; беше се върнал оттам със снимка на мъж с мърляви дрехи и очукана физиономия, насочил в него пушка. Ани беше виждала снимката многократно и я намираше жалка. Лицето на мъжа беше сгърчено от ярост и страх, сякаш всичко, за което бе работил и в което вярваше, можеше да бъде унищожено с едно щракване на „Канон Шуършот“. Дънкан не беше толкова загрижен за спокойствието на Кроу. Въпросният фен на име Нийл Ричи си бе спечелил сред правоверните славата на някакъв Запрудер1, предизвиквайки, както смяташе Ани, завистта на Дънкан. Истинското му безпокойство идваше от факта, че Тъкър Кроу бе нарекъл Нийл Ричи „шибан гъз“. Дънкан нямаше да понесе такова нещо.
След посещението на тоалетната в „Питс“ двамата последваха съвета на портиера и хапнаха в тайландския ресторант в „Ривърфронт“, само на няколко преки оттам. Минеаполис, оказа се, бил на Мисисипи — кой да предположи, освен американците и всички, които са внимавали в часовете по география — и така Ани отметна още една забележителност, която не се бе надявала да види, макар тук, в по-неромантичната си част, реката разочароващо да напомняше Темза. Дънкан беше възбуден и бъбрив, все още невярващ, че е посетил едно от местата, които бяха погълнали огромна част от творческата му енергия през годините.
— Смяташ ли, че мога да водя цял курс върху тоалетната?
— Имаш предвид, като седиш на нея ли? Мисля, че санитарните власти няма да разрешат.
— Нямах това предвид.
Понякога на Ани й се щеше Дънкан да притежава малко по-изострено чувство за хумор или поне изострено чувство за това, че нещо може да бъде изречено с хумор. Знаеше, че е твърде късно да се надява на истински шеги.
— Имах предвид цял курс върху тоалетната на „Питс“.
— Не.
Дънкан я изгледа.
— Занасяш ли ме?
— Не. Искам да кажа, че цял курс върху ходенето на Тъкър Кроу до тоалетна преди двайсет години няма да е много интересен.
— Мога да включа и други неща.
— Други исторически тоалетни?
— Не. Други съдбовни моменти от творческата му биография.
— Елвис също е имал важен момент в тоалетната. И то съдбовен.
— Смъртта е друго нещо. Тя не е волеви акт. Джон Смидърс, написа есе на тази тема за уебсайта. Творческата смърт срещу биологичната смърт. Доста интересно съчинение.
1
Ейбрахам Запрудер, тексаски шивач, който на 22 ноември 1963 г. заснема на любителски филм убийството на президента Кенеди, станал световноизвестен под името „Филмът Запрудер“. 30 години по-късно Запрудер продава филма на американското Министерство на правосъдието за 3 млн. долара. — Бел.ред.