Ани кимна съпричастно, като се надяваше Дънкан да не изпринти въпросното съчинение и да го забоде пред очите й веднага щом се приберат.
— Обещавам след тази почивка да не бъда вече толкова Тъкърцентричен — каза той.
— Няма нищо. Не ми пречи.
— Отдавна исках да направя това нещо.
— Знам.
— Ще го изхвърля от организма си.
— Недей.
— Сериозно?
— Какво ще остане от тебе?
Не искаше да прозвучи жестоко. Живееше с Дънкан почти от петнайсет години и Тъкър Кроу беше част от личността му, като някакъв недъг. Все пак тази особеност не му пречеше да води нормален живот: да, беше написал цяла книга за Тъкър, все още неиздадена, беше чел лекции за него, беше участвал във филм на Би Би Си за него и беше организирал срещи по темата, но по някакъв начин тези дейности се струваха на Ани като откъслечни епизоди, като спорадични пристъпи.
А след това се появи интернет и промени всичко. Когато, малко след всички останали, Дънкан разбра как стават нещата, той създаде уебсайт, наречен „Чува ли ме някой?“, по едноименната песен от един малко известен къс албум, записан след болезнения провал на първата тава на Кроу. До този момент най-близкият му колега фен живееше в Манчестър, на шейсет-седемдесет мили, и Дънкан се виждаше с него един-два пъти в годината; сега най-близките фенове живееха в лаптопа на Дънкан и наброяваха стотици, по целия свят и Дънкан си говореше с тях през цялото време. Изглежда имаше доста теми. В уебсайта имаше рубрика „Последни новини“, което страшно забавляваше Ани с оглед на факта, че Тъкър от доста време не показваше признаци на живот. („Доколкото ни е известно“, казваше Дънкан.) Винаги обаче се намираше по нещо, което се броеше за новина сред верните фенове — Кроу-вечер по някое интернет радио, нова статия, нов албум на бивш член на бандата, интервю с някой звуков инженер. По-голямата част от материалите в сайта обаче представляваше анализи на текстовете, дискусии за влиянията, безкрайни догадки за тишината. Не че Дънкан нямаше други интереси. Той притежаваше задълбочени познания в областта на американското независимо кино от 70-те години на XX век и романите на Натаниел Уест2 и провеждаше интересно изследване, свързано със сериалите на HBO, като смяташе, че в не-прекалено-далечното-бъдеще ще може да преподава сериала „Наркомрежа“. Но в сравнение с главното това бяха мимолетни флиртове. Тъкър Кроу беше неговият семеен партньор. Ако Кроу вземеше да умре — в истинския живот, както се казва, а не творчески, — Дънкан щеше да бъде първа оплаквачка. (Той вече бе съчинил некролога. От време на време се тревожеше гласно дали да предложи текста си на някой уважаван вестник, или да изчака, докато моментът настъпи.)
Ако Тъкър беше съпругът, то Ани трябваше по някакъв начин да е любовницата, но, разбира се, нещата не стояха точно така — думата беше прекалено екзотична и внушаваше определено ниво на сексуална активност, което на този етап би ужасило и двамата. То би ги стреснало дори в началната фаза на тяхната връзка. Понякога Ани се чувстваше не толкова като гадже, колкото като съученичка, дошла на гости за ваканцията и останала за последвалите двайсет години. Двамата бяха пристигнали в един и същ крайбрежен градец по едно и също време — Дънкан, за да си пише дипломната работа, а Ани, за да преподава, и общи приятели ги бяха запознали с идеята, че ако не друго, поне ще могат да си говорят за книги и музика, да ходят на кино, да пътуват от време на време до Лондон, за да видят някоя изложба или концерт. Гулнес не беше много културен град. Нямаше нито арт киноклуб, нито гей общност, нито дори книжарница от веригата „Уотърстоун“ (най-близката се намираше чак в Хъл) и двамата с облекчение се събраха. Започнаха да пият заедно вечер и да преспиват заедно в уикендите, докато накрая преспиванията съвсем заприличаха на съжителство. И си бяха останали така, затворени в някакъв вечен следдипломен свят, в който концертите, книгите и филмите имаха за тях по-голямо значение, отколкото за другите хора на тяхната възраст.
Никога не бяха вземали решение да нямат деца, нито пък бяха водили дискусии, които да доведат до отлагането на това решение. Не че имаха нужда от повече време да го обмислят. Ани можеше да си представи себе си като майка, но Дънкан едва ли отговаряше на нечия представа за баща, а никой от двамата не желаеше да циментира връзката им по този начин. Не беше такава идеята. И ето че най-сетне предсказаното от всички се бе сбъднало и тя изпитваше болезнен копнеж да има дете. Тази болка се появяваше при всеки тъжно-щастлив повод: Коледа, бременна приятелка, бременна непозната жена, срещната на улицата. Искаше да има дете поради обичайните причини. Искаше да изпитва безусловна любов, а не предпазливата обич, която от време на време изстискваше от себе си за Дънкан; искаше да бъде прегръщана без въпроси: защо, кого, докога. Имаше и още една причина: искаше да знае, че може да роди дете, че още носи в себе си живот. Дънкан я беше приспал и този сън я беше стерилизирал.
2
Натаниел Уест (1903–1940) е псевдонимът, под който пише своите романи и сценарии американският актьор, сценарист и сатирик Нейтън Валенщайн Вайнщайн. — Бел.ред.