Къщата беше тъмна — щорите бяха спуснати — и миришеше на тамян или може би на екзотични потпури. Дънкан не би могъл да живее с тези миризми, но очевидно Джули Бийти и семейството й не бяха с опънати нерви, докато си стояха вкъщи — така, както Дънкан се чувстваше в момента. Миризмата изостри страха му и той се запита дали няма да повърне.
Бе направил огромна грешка, но вече нямаше как да я поправи. Намираше се в къщата, така че дори да не използваше тоалетната, пак щеше да е извършил престъпление. Идиот. Хлапакът също беше идиот за това, че го беше убедил.
— Долу има малка тоалетна с разни яки работи по стените. Рисунки и тем подобни. Но в банята на горния етаж можеш да видиш гримовете й, хавлиите, всичко. Направо е зловещо. За нея сигурно не е, но за някого, който не вярва съвсем, че тя съществува…
Дънкан напълно разбираше изкушението да разгледа гримовете на Джули Бийти и това разбиране подсили отвращението, което изпитваше към себе си.
— Да, но нямам време да се мотая наоколо — каза Дънкан, като се надяваше Елиът да не изтъкне очевидната нелогичност на този аргумент. — Покажи ми само къде е долната.
Намираха се в просторно антре, от което се излизаше през няколко различни врати. Елиът кимна към една от тях и Дънкан бързо се отправи натам — един англичанин със спешни бизнес ангажименти на Западния бряг, който бе отделил няколко мига от претрупания си график, за да повиси на тротоара, след което да проникне с взлом в нечия къща просто така.
Той се постара да вдигне достатъчно шум в тоалетната, за да увери Елиът в автентичността на своята нужда. Но остана разочарован от обещаните произведения. Имаше две рисунки — едната на Джули, а другата на мъж на средна възраст, който напомняше старите снимки на съпруга й, които Дънкан беше виждал, но рисунките сякаш бяха дело на уличен художник, пък и определено бяха правени след епохата Тъкър, което ги правеше рисунки на обикновена американска двойка от средната класа. Тъкмо си миеше ръцете на малката мивка, когато Елиът извика през вратата:
— А, ето я картината. Още е в трапезарията.
— Каква картина?
— Портретът, който Тъкър й е направил.
Дънкан отвори вратата и го зяпна.
— Какво?
— Нали знаеш, че Тъкър рисува?
— Не. — След което, за да не прозвучи като аматьор, добави: — Да, да. Разбира се. Но не знаех… — Той не знаеше какво не е знаел, но Елиът не забеляза.
— Да, бе — каза Елиът. — Ето я тук.
Трапезарията се намираше в задната част на къщата, с френски прозорци, които може би извеждаха към тераса или към поляна — не можеше да се види от завесите. Картината, окачена над камината, беше голяма — може би метър и двайсет на деветдесет, портрет глава-рамене, показващ Джули в профил, присвила очи, втренчена през цигарения дим в нещо пред себе си. Всъщност изглеждаше така, сякаш разглежда друга картина. Беше красив портрет, смирен и романтичен, но не сладникав, най-малкото защото излъчваше дълбока тъга. По някакъв начин картината загатваше за предстоящата раздяла с модела, но възможно бе и Дънкан просто да си въобразява. Може би си въобразяваше смисъла, може би си въобразяваше въздействието и очарованието на картината. Може дори да си въобразяваше самата картина.
Дънкан се приближи. В долния ляв ъгъл имаше подпис, което само по себе си заслужаваше допълнително внимание и размисъл. За четвърт век фенство той дори не бе зървал почерка на Тъкър. И докато разглеждаше подписа, осъзна нещо ново: че за първи път от 1986 година насам творба на Кроу не бе успяла да го развълнува. Той остави подписа и отстъпи крачка-две назад, за да разгледа картината отново.
— Трябва да я видиш на дневна светлина — рече Елиът, като дръпна завесите от френските прозорци и двамата съзряха пред себе си градинар, който косеше поляната отзад. Той извика и заразмахва ръце и преди да се усети, Дънкан вече беше излетял навън и беше преполовил улицата, като продължаваше да бяга, плувнал в пот, краката му трепереха от нерви, а сърцето му биеше толкова силно, че той се страхуваше да не умре, преди да се добере до ъгъла и съответно до спасението.