Джулия стана — с по-малко грация от русото момиче — и, пресичайки пътя, стъпи на площадката за игра. Чувстваше се все още малко смутена като при събуждане от дълбок сън. Слънцето жареше по лицето й. Искаше да види мястото, където русото момиченце даде представлението си. Едно чернокожо момиченце на две-три години, с къдрава коса и големи тъжни очи се оказа точно пред Джулия. Скръсти ръчички пред престилката си, дръпна глава назад и впери очи в Джулия с отворени уста.
— Как се казваш? — попита то.
— Джулия.
Устата на момиченцето се отвори още повече.
— Дулия?
Джулия сложи за миг ръка върху гъвкавата коса на детето.
— А ти как се казваш?
— Мона.
— Познаваш ли момичето, което играеше тук преди малко? Малкото русо момиченце, което седеше и говореше?
Мона наведе глава.
— Знаеш ли как се казва? Мона пак наведе глава:
— Дулия.
— Джулия?
— Мона. Отведи ме.
— Какво правеше русото момиче, Мона? Някаква приказка ли разказваше?
— Тя прави. Разни неща. — Момиченцето присви очи.
— Отведи ме. Вземи ме на ръце. — Джулия се наведе.
— Какво прави тя? Какви неща?
Като продължаваше да гледа Джулия, Мона отстъпи няколко крачки.
— Пух! — каза тя, после избухна в смях, откривайки малки чудесни зъби. — Пух! — Тя се обърна бързо, падна на дупето си, но веднага стана и се отдалечи с несръчни крачки.
Джулия погледа известно време как Мона се клатушка към купчината пясък, после застана на мястото, където беше седнало русото момиче. Поколеба се малко, като се питаше дали не разкрива някаква тайна или код, после погали с ръка пясъка, както беше направило русото момиченце. Тъй като ръката и не срещна никаква съпротива, повтори същия жест. Накрая разчисти едно малко хълмче от пясък от другата страна на ръката си. С пръсти вадеше пясъка, който течеше в образуваната кухина. Продължи предпазливо да разравя. Когато дупката стигна десетина сантиметра дълбочина, пръстите и докоснаха някакъв твърд предмет и, продължавайки да си служи само с едната ръка, тя го измъкна постепенно. Появи се малко джобно ножче. По острието беше полепнал пясък. Джулия гледаше с изумление ножчето, после продължи да разравя наоколо. Пръстите и сграбчиха края на по-голям предмет и почти без усилие извади от пясъка трупа на малка костенурка, подобна на тези, които продаваха на децата за двадесет и пет цента, когато тя беше дете. Трябваше и малко време, за да види, че животното е осакатено.
Започна да й се повдига, изпусна осакатената костенурка и ножчето и преглътна слюнката си. С крак зарови дупката и се отдалечи бързо от купчината пясък. Страх я бе да не припадне и се отправи към една пейка на сянка. „Ще седна за малко — помисли си, — за да се съвзема преди да отида при Лили“. Избърса машинално ръка в роклята си и видя, че тънка следа от кръв беше изцапала шева. Лицето й бе обляно в пот. Избърса го с ръкав, който веднага стана на тъмни петна. Повече нямаше кураж да гледа децата.
След няколко минути Джулия вдигна глава, но веднага затвори очи, толкова силна беше слънчевата светлина. Трябваха и слънчеви очила. Имаше някъде. Да, останаха в Гайтън Роуд. Още ги виждаше на една кухненска масичка. Ще трябва да си купи нови. „Действах импулсивно — каза си, без да се замисля“. Нищо не доказваше, че малкото момиче беше убило костенурката или че я беше осакатило по този начин. Може би Джулия беше разровила пясъка на друго място. Такива красиви малки момиченца не правят подобни неща: според едно не много обосновано психологическо правило, хубавите деца би трябвало да бъдат по-здрави и по-уравновесени, отколкото грозните. Всъщност — Джулия оформи предпазливо тази идея в съзнанието си — тя се разстрои толкова, защото видът на костенурката й беше напомнил онова, което се случи с Кейт.
Не трябваше да казва за това на Лили. След като го реши, Джулия стана и пресече голямата тревна площ в посока към Плейн Три Хаус. Чувстваше се много смешна.
2
Двете жени седяха на слънце на терасата; горещината беше намаляла. От последния път, когато я видя, „бедната Лили“ беше подстригала косите си, побелели преждевременно, както на брат й. Къси и посребрени, те подчертаваха фините черти на лицето й и още по-ясно подчертаваха двойствеността в отношенията й с останалия свят. Все пак тя остана безразлична към новините, които Джулия й съобщи с напрегнат и нервен глас. В продължение на половин час Джулия смяташе, че Лили сигурно ще бъде щастлива да има отново Магнус само за себе си; но бързо призна пред себе си, че несправедливостта й е очевидна — Лили не реагира просташки. След като разказа всичко, Джулия се отпусна и се отдаде на гостоприемството — пиеше третия си джин с битер лимон, поднесен й от Лили в голяма чаша със звънтящи кубчета лед — от Лили с непредсказуемите постъпки.