— В края на краищата Марк намери мястото си — каза Магнус. — Отговорен за поддръжката на училище… метач, какво друго! Изненадан съм, че в града на ангелите това занятие не се нарича инженер по поддръжката.
— Казва също, че взима уроци в едно училище по йога.
— И несъмнено участва в клуба за шах и революционна тактика Чо-Мао-Ломумба. Не ти ли каза, преди обучението, че точно йога — тези дяволски упражнения — накрая го накараха да откачи. Мислех, че ще избягва неща от този род за в бъдеще.
— Знаеш отлично, че не това беше причината. Струва ми се, че няма нужда да уточнявам.
— Съвсем не, моля те — каза Магнус малко обиден. — Но самият той каза, че това е изиграло роля при депресията му.
— Ролята на Джулия бе определяща — настоя хитро Лили.
— Мисля, казах, че нямам никаква нужда да ми освежават паметта. Може да се каже, че беше подъл удар да науча, че жена ми е прекарала последната нощ преди да се самоубие в леглото на друг. Особено в леглото на този луд. И този загубен кретен дори не е бил способен да види, че тя е напълно съсипана. — Магнус втренчи поглед в ръцете си, които държеше свити върху коленете си.
— Трябва да смятаме, че сме щастливи, че тя е оставила това… писмо — каза Лили, като замени в последния момент „бележка“ с „писмо“. — То допринесе много за изясняване на ситуацията. Мисля, че следователят имаше право — не намираш ли? — като счете, че то свидетелства за нестабилно съзнание и недвусмислено показва намерение за самоубийство?
— Признавам, че дълбоко ме оскърбява да видя как един човек води по този начин за носа съдебно жури — каза Магнус. — Следователите в тази страна разполагат с прекалено голяма власт. Истински малки богове. Но… да, Лили, за хиляден път, да. Мисля, че следователят бе прав. Разбира се, че беше прав! Няма и сянка на съмнение. При вида на състоянието на къщата й и на колата й, и първия глупак щеше да разбере, че тя си е изгубила разсъдъка. Мислиш ли, че можем да си направим по чаша чай? Не, всъщност предпочитам нещо за пиене. Ще ми налееш ли, ако обичаш? Не, ще отида аз.
— Вземи си бисквити и сирене, Магнус. Остана „Стилтън“ на масичката долу.
— Истински „Стилтън“ вече не може да се намери. В супермаркетите има само боклуци. А виждала ли си, опитвала ли си — нещо, което не те съветвам да правиш — от онова, което имат наглостта да наричат „Сейдж Дерби“? Става за птиците. Една уважаваща себе си свиня не би се докоснала до него.
— Е, добре. Мислех, че малко сирене и бисквити ще ти доставят удоволствие — каза тя, докато го гледаше да си налива уиски в една голяма чаша с равно дъно. Той си сипа доста, както се опасяваше. — Не исках да те засегна.
— Ти… не ме… засегна.
— Магнус, знаеш колко съм ти признателна, че не се остави да бъдеш повлиян от моята глупост онзи ден. Твоята твърдост беше просто възхитителна. Бях си изгубила ума, бях станала абсолютна идиотка, но ти беше толкова силен, че нищо не можеше да те разклати, и аз съм ти безкрайно признателна. Благодарна съм ти, че запази здравия си разум, и че беше толкова силен.
Той я погледна над чашата си:
— Не е нужно да ми бъдеш признателна, задето не съм реагирал като глупак. Това е напълно отрицателен комплимент.
Лили обаче видя, че той се беше поуспокоил.
— И винаги ще бъда признателна за бележката, която тя написа — продължи Лили. — Ако тя не бе издала тайната, споменавайки и двама ви…
— Както кажеш, Лили. — Той пресече стаята и седна предпазливо в един фотьойл. — Добре щях да загазя, поне докато не се сетеха да хвърлят вината върху Марк.
— Знаеш ли, Магнус, мисля, че разбирам какво е чувствала. Не по отношение на теб, нито, разбира се, по отношение на Марк, а що се отнася до живота. Спомням си, че през този ден, в който бях толкова глупава, изпитах изумително усещане за пълно отчаяние. Наистина пълно. Чувствах се толкова мрачна, така изпразнена, сякаш всяка надежда за светлина отдавна бе умряла. Джулия трябва да е чувствала нещо подобно.
— Джулия не бе в разумно състояние. Никой не може да знае какво е мислила, особено по отношение на един толкова неопределен и мъгляв сюжет, какъвто е животът. — Той я погледна кисело. — Не видя ли в какво състояние се намираше къщата й?
— Не можах да отида там — отговори тя. — Бях напълно неспособна. — Премина към по-безобидна тема. — Като стана въпрос за къщата, всъщност ти постигна ли някакъв успех?
— Никой не купува къща сега, особено на такава чудовищна цена. Малкият преструван, който ме прие при „Маркхам и Рийвс“, казва, че пазарът не е бил толкова лош от петнадесет години насам.