— Поне отиде ли на гробищата, Магнус? — Тя бе ходила там в началото на седмицата, за да подреди цветята.
— Всъщност не. Не съм ходил от погребението. Не мога да понасям гробището на Хемпстед. Прилича на предградие на Мелбърн.
— Впрочем Джулия никога не го е харесвала.
— Каква идиотщина! Как можеш да твърдиш подобно нещо?
— Защото тя ми го каза в деня на погребението на Кейт. Тя би искала Кейт да бъде погребана в някое по-старо гробище. В Хайгейт, например.
— Бих се учудил, ако Джулия е имала толкова определено мнение за гробище, което е виждала само веднъж и още повече в състояние на такова голямо изтощение, че едва се държеше на краката си.
Лили повдигна с раздразнение рамене.
— Във всеки случай изглежда никой не иска тази проклета къща — каза той, опитвайки се да се извини.
Тя гледаше платното на Сисле. Магнус, разбира се, не спираше да говори:
— Хората искат да я видят, после по една или друга причина тя не им харесва. Казах ли ти, че онзи МакКлинтък писа, за да попита дали Джулия ще се съгласи да му върне мебелите? Според него в Барбадос не може да се намери нищо, подобно на тях, би получил шок, ако си видеше скъпите мебели!
— Това ме плаши — каза тя. — Не се разпростирай на тази тема.
— Нямам никакво намерение да се разпростирам — каза той и отпи глътка уиски. — Има ли нещо хубаво по телевизията тази вечер?
— Не, изобщо. Мислех да чета някоя от книгите на Джулия. Ще свърша този роман и смятам да започна някой от нейните. Странно, никога нямах време да хвърля едно око на книгите й, а след това вече не държах толкова. Все пак жалко би било никой да не ги чете. Има една дебела, която изглежда хубава, нещо с дъга. Мисля, че ще започна от нея, сигурна съм, че ще ми хареса. Тя имаше много книги, нали?
— Защото нямаше приятели — каза Магнус грубо.
— Как можеш, Магнус — възкликна тя с непресторена изненада. — Джулия имаше приятели. Ти и аз бяхме нейни приятели. Марк също, в известен смисъл.
— Проклетият Марк. Надявам се, че ще попадне под колелата на някой автобус.
— Марк много страда.
Магнус се извърна с раздразнение.
— Сигурна ли си, че няма нищо по телевизията? Ще ми направи удоволствие да гледам нещо тази вечер.
Лили знаеше какво означава това — той имаше намерение да прекара вечерта с нея и нямаше да престане да ругае телевизията и всички, които я гледаха. Би предпочела да си замине — беше един от лошите му дни, в които за всичко намираше какво да възрази, а Лили вече не понасяше това така добре, както в миналото.
— Нищо, което би могло да ти хареса, Магнус. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че ненавиждаш телевизията. Но винаги можеш да останеш за вечеря, въпрос по-скоро на навик, отколкото на желание — добави тя. — Днес е една от вегетарианските ми вечери. Ще направя огромна салата.
Магнус потрепера.
— Бих могъл да отида да потърся нещо в някой ресторант. Твоите среди без месо не са по вкуса ми.
— Както искаш — каза тя с напълно неутрален тон.
— Тогава се разбрахме.
Тя остави нервно цигарата и излезе на терасата. Цветята й бяха нацъфтели още по-буйно и цветовете им бяха главозамайващи в сивия, влажен въздух. Лили ги виждаше като малки, триумфиращи, доволни знаменца: ние, поне ние, нямаме проблеми — сякаш казваха те.
Зад нея Магнус се изкашля.
— Кажи ми, скъпа, просто така, от любопитство: посещаваш ли още тези групи?
— Не толкова често, както преди — отговори Лили. Погледът й се губеше в зеленото на дърветата.
— Защо? Новият суами не ти ли харесва?
Тя плъзна поглед по дължината на стволовете с грапава кора. През този студен и унил ноемврийски ден в парка нямаше никакви хора, а редките минувачи по централната алея бързаха, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на връхните си дрехи. Сравнени с големите дървета, те изглеждаха безлични и лишени от същност, като накъсан дим, носен от вятъра.
— О, мистър Венейбъл не е лош — каза тя, а мисълта й бе другаде. — Но тези събирания вече не ме привличат така — ето всичко. — Сега тя гледаше едно дете, облечено в синьо наметало с качулка, което слизаше с голяма скорост с велосипед по алеята. Всъщност това беше забранено. Никой от минувачите не изглеждаше да обръща внимание, сякаш тяхното мнение също беше само вятър. — Но не искам да разочаровам другите — каза тя. — Детето пусна крака на земята и облегна колелото си на едно дърво. Лили забеляза, че това беше колело за момиче. — Розамунд Тут е много смела, а Найджъл Аркрайт може да бъде толкова очарователен, когато не говори през цялото време… — Детето се беше обърнало и като че ли изследваше земята. Качулката му придаваше вид на малък монах. — Във всеки случай това ме интересува по-малко, отколкото навремето. Специалността на мистър Венейбъл е да влиза в контакт с мъртви, чрез един посредник на име Марсел, а на мен това винаги ми се е виждало малко… разбираш какво искам да кажа. — Магнус подсмъркна с презрение, слагайки я в един кюп с онези хора, които търсеха някакво знание чрез посредници на име Марсел. Сега тя различаваше бледото петно на лицето на момиченцето. Детето гледаше пред себе си, като че ли само то имаше значение. Изведнъж то вдигна лицето си и погледна право към Лили. Очите му бяха сини, без определен израз. С две ръце, като не изпускаше погледа на Лили, момиченцето свали качулката си и откри златистобелите си коси.