— Ало? — каза, поглеждайки през прозореца — отсреща на улицата един мъж миеше колата си. Кои бяха тези хора? Кои бяха нейните съседи?
Само за миг целият й оптимизъм беше разбит от гласа на Магнус.
— Предполагам, че знаеш кой се обажда, Джулия. Искам да напуснеш това място и да се върнеш в Гайтън Роуд. Там живеем ние. Бях при агента по недвижимите имоти и му дадох да разбере много добре, че никакъв договор, който си подписала, не може да бъде валиден, така че ще можем да се освободим от тази смешна сделка само с малка загуба. За момента смятам, че не си в състояние да се грижиш за себе си и че със сигурност си неспособна да взимаш решения, отнасящи се за бъдещето ти. Очаквам и искам да се върнеш тук, където е мястото ти. Трябва да напуснеш тази къща. Немислимо е…
Тя затвори.
Когато телефонът иззвъня отново, вдигна слушалката и я задържа с края на пръстите си. Гласът на Магнус продължи да говори неумолимо, но тя долавяше само отделни думи: безотговорна… птичи мозък… Кейт… сватба…
— Не се смятам вече омъжена за теб — каза тя в слушалката. — Ти ме плашиш. Ти си груб. Не мога да мисля за теб, без да виждам Кейт. Следователно, не мога да те гледам, нито да живея с теб, нито да бъда омъжена за теб. Моля те, остави ме на мира. Искам да бъда спокойна, Магнус.
— Само това липсваше — го чу да казва. — Ти си разстроена… откакто трябваше да погледнеш в лицето някои факти…
— Ако те видя да обикаляш наоколо около къщата ми — изкрещя тя, — в градината или на друго място, ще извикам полиция! — И затвори.
Остана наведена над телефона, очаквайки той да се обади отново, за да я заплашва, да я притеснява, да я лъже.
След като измина една минута, без да иззвъни телефонът, си помисли: „Откъснал е жицата“.
Но няколко секунди след това той звънеше отново.
— Джулия, Магнус е. Не затваряй. Бях толкова ядосан, че не можах да ти се обадя веднага. Искам да се върнеш тук, Джулия. Искам да бъдеш с мен. Боя се за теб. Ти си застрашена съвсем сама там.
Джулия неволно се вцепени.
— Защо да съм в опасност, Магнус?
— Защото си сама. Защото имаш нужда от помощ.
— Напротив, Магнус — каза тя. — За пръв път от два месеца се чувствам на сигурно място. Лили ми обеща да не ти се обажда, но след като го е направила, единствената опасност, която мога да си представя, идва от теб. Вероятно ще се преместя отново. Знам, че миналата нощ ти беше тук. Дебнеше ме. Когато имаме да си кажем нещо, ще те поканя в къщата си. Отсега нататък не се опитвай да ме видиш. В противен случай рискуваш да имаш твърде големи неприятности.
Представи си реакцията му при тези думи: свити юмруци, зачервено лице, стиснати устни.
— Върви на майната си — каза той и в тази ругатня сякаш се чувстваше тежестта на техните десет години съвместен живот. Тя не отговори. Миг по-късно Магнус затвори. Имаше усещането, че битката беше започнала — основният резултат от техния дългогодишен брачен живот може би се състоеше в това, че заплахите и обидите вече не бяха прикривани от любезности. Познаваха се твърде добре, за да бъдат любезни един към друг.
Двадесет минути по-късно чу за пръв път иззвъняването на звънеца на външната врата и подскочи така силно, че обърна чантата си и съдържанието й се изсипа на земята. След като се обади по телефона, Магнус е имал достатъчно време да дойде от Хемпстед, за да я накара насила да се върне в „тяхното“ жилище или отново да отиде в болницата. Без съмнение Магнус бе способен да я задържи на болнично легло, натъпкана с лекарства: той лесно би намерил някой легален начин, за да я направи своя затворничка. Трябваше да се замисли за тази опасност и докато прибираше нещата си в чантата, Джулия взе решение да се бори срещу него — с физическа сила дори, — но не и да го последва доброволно.