Събуди се в нагрятата стая, все още в плен на съня, който лепнеше по нея с аромата на отчаяние. Кейт й липсваше ужасно. С широко отворени в тъмното очи, животът й се стори изтъкан само от траур и несигурност. С нотка на неодобрение, установи, че желае компанията на Марк, не сексуално, а за да бъде до нея, заспал равномерно, с повдигащи се гърди. Обърна се на другата страна и зарови глава във възглавницата, която още носеше миризмата на магазина. В съня си беше отметнала единственото одеяло, което беше сложила на леглото. Затвори очи и се опита да се отърси от атмосферата на съня. Тогава именно чу шум — същия, който я беше събудил предишната нощ. Това беше леко и тихо шумолене, идващо от коридора или от стълбите. Джулия се сгърчи, после се отпусна. Би трябвало да е от полъха на вятъра, който раздвижва двойните завеси в антрето.
Чу ясно как нещо падна в приземния етаж и се изправи като наелектризирана — първата й мисъл беше, че Магнус се е промъкнал в къщата и беснее. Усети най-напред познатия страх, после, докато напрягаше слух, той премина постепенно в яд: нямаше да търпи мисълта, че Магнус е в къщата. Доближи китката си съвсем близо до лицето си и погледна часовника. Минаваше два часа. Ако Магнус беше навън в този час, сигурно беше пиян. През последните две години беше започнал да пие повече от обичайното и често се връщаше в къщата на Гайтън Роуд пиян и разярено предъвкваше някакво събитие от вечерта. Джулия се измъкна от леглото, навлече една нощница и се намъкна в халата за баня. Отвори вратата като задържа дъха си и се ослуша внимателно, но не чу нищо.
Джулия излезе от стаята и тръгна по коридора, като внимаваше да не вдига шум. Стигна до стълбите и чу отново шумолене от плат: сърцето й щеше да спре. Протегна ръка и запали внезапно лампата на стълбите. Нямаше никой. Можеше да види тежките завеси, които покриваха прозореца на антрето — бяха напълно неподвижни. Шумоленето, което бе чула, подсказваше човешко присъствие, но това беше шум предизвикан от жена: невъзможно бе да се дължи на Магнус. Джулия бавно слезе по стълбите и спря в антрето. Всичко беше тихо. Ориентира се по стълбищното осветление и бутна вратата на дневната. Луната посребряваше дивана и килима с нематериална светлина. На пода светлееше книгата на Лили.
— Магнус? — каза тя сериозно, след като влезе в стаята. — Магнус. — Никакъв отговор. Джулия усети, че очите я боляха; драскотините по ханша и също пулсираха болезнено. — Кажи нещо, Магнус! — Никак не беше в стила на Магнус да се крие зад някой фотьойл в тъмна стая. Много по-характерно за него би било да се нахвърли с крясъци върху нея.
Джулия бързо обходи с поглед стаята, но не забеляза нищо нередно. Дневната изглеждаше заспала, безлична, чужда: мебелите на МакКлинтъкови приличаха на тежки животни, приклекнали около локва с вода. Двойните пердета бяха дръпнати и тя можеше да види градината, малко обезпокояваща на вид под сребърната светлина. Там също не помръдваше нищо. Джулия се обърна, за да огледа внимателно стаята.
Тогава видя каква беше причината за шума. Цветята на Лили лежаха на килима в локва вода, а вазата, в която ги бе сложила Джулия, беше строшена на четири или пет неравни парчета. Джулия сподави вика, който напираше в нея, и поднесе ръка към устата си. Някой беше ударил вазата в масата от акажу, после беше хвърлил цветята на земята. Тя изтича до прозореца и дръпна дръжката, която поддаде лесно. Прозорецът се отвори навън, пропускайки щедри вълни от свеж и влажен въздух. Не беше заключен. Предишната нощ обаче тя напразно се беше опитвала да го отвори. Затвори прозореца и завъртя ключа. Магнус сигурно е намерил начин да влезне и след като беше счупил вазата се е измъкнал през градината. Във въображението й тази сцена придоби същата атмосфера на непоправимо бедствие, на отблъскваща аморалност, както онази част от съня й на покрива — едно всепоглъщащо отчаяние.
Джулия се наведе и събра парчетата от вазата, разпръснати по мокрия килим. Занесе ги в кухнята и ги остави на масата — по-късно щеше да се опита да ги залепи. На връщане в трапезарията събра и глупавите цветя със счупени дръжки и отиде да ги изхвърли в малкото кошче за боклук, под мивката в кухнята. Представи си Магнус, който се прибира вкъщи, пиян, бесен, като си говори сам и се клатушка като мечка по Кенсингтън Хай Стрийт. Без съмнение — каза си тя — ще отиде да види някоя от своите приятелки.
След като попи част от водата с един парцал взет от кухнята, Джулия се качи в стаята си. Беше неспокойна и разгорещена и легна, за да дочака утрото. Смяташе, че ще бъде невъзможно да заспи, но очите и се затвориха от само себе си. Точно преди да се унесе й се стори, че чува далечен смях — подигравателен и пълен с омраза. Пластове от топъл въздух тежаха върху нея; в един от сънищата й, между честите събуждания, Кейт и тя бяха птици и се носеха върху топли въздушни течения. В небето те бяха свободни, никой не можеше да ги види. Жадуваше за анонимност, за раздяла, за самота. Може би — си каза — наистина искаше да полудее.