Представи си как телефонът звъни в стерилната белота на малкото жилище на мисис Флъд. Иззвъня шест пъти, седем пъти, но никой не отговори. Дали все още беше там, охранявана от своя женски папагал и от големите сантиментални очи от гравюрата на Кин? Беше абсолютно наложително да говори с нея: какво ли щеше да й каже или да й признае, след като Джулия вече знаеше историята на Хедър и Оливия Ръдж? На десетото позвъняване някой вдигна слушалката.
— Да? — чу се гласът на млада жена.
— Бих искала да говоря с мисис Флъд. Роза Флъд. Обажда се Джулия Лофтинг.
— Един момент. — Джулия чу приглушени гласове; младата жена беше прикрила слушалката с ръка, за да говори с някого.
— Леля ми казва, че не може да говори с вас.
— Зле ли се чувства? — попита Джулия.
— Зле? Вие би трябвало да знаете по-добре от мен. Вие сте я довели вкъщи. — Младото момиче говореше с такъв акцент, че на Джулия й беше трудно да я разбере. — Вие и онази банда откачени сте я довели до това състояние.
— О!
— Точно така, вие и тези другите смахнати. Може би мислите, че това е добре? Бедната жена дори не взима пари, за да забавлява вашите развратници…
Един друг глас се чу на по-заден план и жената отново покри слушалката.
— Кажете й, че имам новини — настоя Джулия. — Ужасно е важно.
— … тя казва, че има новини… Сигурна ли си? Наистина ли искаш?
Миг по-късно се чу гласът на мисис Флъд:
— Аз съм — каза тя, като се владееше с голямо усилие.
— Джулия Лофтинг е. Как сте, мисис Флъд? Много се притеснявах за вас.
— Запазете притесненията за себе си. Какво искате да ми кажете?
— Ето какво, мисис Флъд. Случайно прочетох в книга за Кенсингтън една история, която засяга моята къща и на всяка цена трябва и вие да знаете. Чувате ли ме, мисис Флъд? Чувате ли ме, мисис Флъд? Тази къща принадлежала на някоя си Хедър Ръдж, американка, която имала дъщеря на име Оливия. И тя убила дъщеря си, намушквайки я с нож. Моята собствена дъщеря умря по същия начин — тя се задушаваше, мъжът ми искаше да й спаси живота, но вместо това я уби. Другото момиченце е било убито в тази къща, преди повече от двадесет години. Това ли видяхте вие? Това ли е видяла мис Пинър в банята?
— Нямам представа какво е видяла мис Пинър — каза мисис Флъд.
— Мисис Флъд, би ли било възможно… възможно ли е моята дъщеря да се връща и да ме обсебва? Да се опитва да ми стори нещо лошо? Това ли искахте да кажете онази вечер? Опита ли се тя да ви навреди? Дъщеря ми играе ли някаква роля във всичко това? — Истерични сълзи напираха в гърлото ий и тя спря, за да се успокои. — Нищо ли не можете да направите, за да ми помогнете, мис Флъд?
— Върнете се във вашата страна.
— Не можете ли да ми кажете какво видяхте?
— Абсолютно нищо не съм видяла.
— Все пак вие казахте… едно дете и един мъж. Кейт и Магнус.
— Нищо не съм видяла. Мис Пинър е една стара глупачка и тя също нищо не е видяла. Идете си от тази къща, заминете от тази страна. Ето всичко, което мога да ви кажа.
— Моля ви, мисис Флъд, не затваряйте. Аз много размишлявах и за толкова неща искам да ви попитам. Как… как хората от миналото действат посредством хората от настоящето? Как успяват мъртвите да контролират живите? Възможно ли е?
— Вече ви казах — отвърна мисис Флъд. — Губите ми времето. Довиждане.
— Вие говорихте за омраза и завист — побърза да каже Джулия.
— Значи си спомняте. Понякога те взимат предмет, който ви принадлежи, и ви дават нещо в замяна. Това помага на злите духове. Но силните духове нямат нужда от помощ, мисис Лофтинг. Оставете ме на мира, ако обичате.
Тя затвори и Джулия задържа слушалката до ухото си, докато чу сигнала свободно.
Затвори с намерение да се обади отново, но точно в този момент телефонът иззвъня.
— Да? — каза тя тихо.
— Ще те намеря — прогърмя дълбокият глас на Магнус. — Не можеш да ми избягаш, чуваш ли? Чуваш ли ме, Джулия?
Джулия затвори. Отстрани, малко зад нея, сякаш някакъв силует се отдалечи бързо, точно на границата на полезрението й. Тя се извърна живо, със спрял дъх. Нямаше никой. „Кейт“, прошепна тя. „Не, Кейт, моля те“.
Джулия отиде за чаша вода в кухнята и ужасена отстъпи щом отвори кранчето. Оттам бликна кафяв и зловонен поток. Джулия поднесе ръка към устата си, после затвори кранчето. Имаше метален мирис, на стари, мръсни монети. След малко тя пак го отвори, за да види какво става: започна да тече същата течност, пълна с мехури. Джулия трескаво завъртя кранчето, за да спре вълната от смрад. За щастие под мивката имаше дузина бутилки с минерална вода; тя отвори една и си наля пълна чаша. Водата имаше невероятно чист и мек вкус. Докато пиеше Джулия осъзна, че едва-едва не повърна. Стомахът й още се свиваше от миризмата, която се надигаше от мивката.