Когато другите започнаха да играят, Джулия се оттегли в дъното на стаята, като се надяваше, че няма да я забележат: игрите я караха да се чувства неловко. Соня започна да и подмята иронични закачки; скоро четиридесет очи фиксираха Джулия, която се чувстваше жестоко изложена на показ.
— Хайде, Соня, не притеснявайте приятелката си — каза един мъж. — Аз ще поговоря с нея.
Джулия се обърна към този властен глас и видя едър човек с грапаво лице, облечен в елегантен тъмен костюм. Той беше явно най-възрастният от всички. Косите над слепоочията му вече сребрееха.
— Седнете до мен — заповяда мъжът.
— Вие ми спасявате живота.
— Хайде, седнете — повтори Магнус. Тя седна с облекчение.
Десет години по-късно вече не беше в състояние да си спомни техния разговор, но все още знаеше, че той и направи впечатление веднага: беше изключително мъжествен и всеки негов жест подсказваше, че може да я вземе с такава лекота, както запалва цигара. С инстинкта на човек, израснал сред преуспяващи хора, тя разбра, че той е пробил в професията си, каквато и да беше тя; изглеждаше, че той я разбира напълно или пък, че е абсолютно безразличен към всичко, което не разбира. В известен смисъл беше страшен, но най-вече обаятелен. Прекараха заедно в разговори остатъка от вечерта; когато Хъг, Соня и останалите гости започваха нова игра, в която един „убиец“ убиваше „жертвите“ си, намигайки им, Магнус каза просто: „Смятам да тръгвам. Мога ли да ви придружа? Как дойдохте?“
— С автобуса — призна тя.
— Много е късно за автобус — каза той, докато ставаше.
Беше с една глава по-висок от нея и прекалено внушителен, за да бъде наречен само солиден. Вдигна ръка и тя неволно се отдръпна, но той просто приглади косата си. „Ще ви изпратя, освен ако не живеете в някой невероятен квартал. Блекуич и Гилдфорд са извън възможностите ми.“
— Живея в Хемпстед — каза тя.
— Не се надявах чак толкова. Аз също.
Тръгнаха към колата му, черен мерцедес, който беше паркиран на Фулам Роуд. Научи, че той е адвокат и някога е бил съсед на Соня Мичъл-Мичи, която му станала нещо като осиновена племенница. Той задаваше малко въпроси, но Джулия изпитваше неудържимо желание да говори. По причина, която после години наред се мъчеше да разбере, тя спомена дори Робърт Тилингаст, докато обясняваше защо е напуснала Ню Йорк.
Едва след като реши твърдо да напусне Магнус, тя си даде сметка, че се беше омъжила за нето — че се беше влюбила в него — до голяма степен, защото напомняше баща й. И за двамата прелюбодеянието беше нещо естествено, което извършваха с разточителство. Джулия разбра много скоро, че Магнус има и други жени. Той говореше за това съвсем откровено.
На път за Хемпстед, той я заведе в един клуб, който се намираше зад Шефърдс маркет, под предлог, че иска да пийне една чаша. Написа името на Джулия в книгата за гости и я въведе в мрачна, полупразна зала, която все още пазеше следи от елегантност. Сервитьорките носеха дълги пастелни рокли, които откриваха пищните им гърди. Една трета от мъжете бяха пияни: освен Джулия и сервитьорките имаше само още две жени в този клуб. Един от пияните се блъсна в Джулия, още щом тя направи първата крачка в залата; Магнус го бутна, без дори да го погледне. Той поръча напитки и започна да се оглежда предизвикателно, като че ли търсеше да се скара с някого. Джулия забеляза, че другите две жени го гледаха. Тя се чувстваше приятно възбудена; алкохолът беше оказал своето влияние.
— Играете ли — попита я Магнус. Тя поклати глава.
— Ще ви отегчи ли, ако отида?
— Не, — каза тя — изобщо не ми се спи.
Джулия го последва през вратата в дъното на салона и го видя да спира пред един тезгях с решетка, където извади портфейла си и купи жетони. Забеляза как остави пет банкноти от петдесет лири на тезгяха, после, след кратко колебание, прибави шеста. В замяна му дадоха учудващо малък брой жетони.