Да, добре направи, че го каза в множествено число. Това привидение беше дало живот на половин дузина други. „Това, което й трябва, е един хубав студен душ“ — промърмори Лили, докато оправяше плата на полата си пред огледалото. Беше готова.
Тръгна с твърда крачка към огретия от слънцето парк. Беше петък следобед и пак имаше тълпа от хора в Холанд Парк, почти като в неделя. Неумолимият силует на Лили с чанта през рамо, люлееща се в ритъма на токчетата си, минаваше през групи от млади хора. Повечето безработни и студенти, но тя доста би се затруднила, ако трябваше да каже какво учат. Сигурно това е предметът на учението им, помисли си тя, като видя една двойка да се целува на тревата. Магнус наистина трябваше да се ожени за жена на неговата възраст: мъж като него имаше нужда от достойна за уважение съпруга. И в никакъв случай от американка. Има толкова неща, които американците не могат да схванат, въпреки грамадните им коли и електрическите им четки за зъби. Магнус трябваше да получи званието „Съветник на Кралицата“, но откакто Джулия стана мисис Лофтинг, вече нямаше никакъв шанс. Тя е очарователна, в това няма съмнение, а и не беше прилично да се претендира, че парите й не бяха от полза. Но те също имаха своята сенчеста страна. Старият мошеник, който ги беше спечелил, доколкото Лили разбираше, беше някакъв пират. Прадядото на Джулия беше един от онези безмилостни „барони на релсите“ от миналия век — ръцете му, според Магнус, бяха изцапани до лактите с кръв. А и дядото очевидно беше не по-различен: за да увеличи неговите богатства, той накарал да изсекат цели гори, замърсил реки, разрушил сдружения, убил хора. Парите на Джулия носеха неизличимо историческо петно. Като вървеше все по асфалтираната алея, Лили навлезе още по-навътре в парка.
Докато слизаше по няколкото стъпала към цветните градини, Лили видя как едно малко, русо момиче стана от пейката, където възрастни хора се приличаха на слънце, и изтича в посоката, която тя възнамеряваше да избере. След няколко метра момичето забави ход. Какво хубаво дете с походка на възрастен. Дори приличаше малко на Кейт, поне в гръб Лили осъзна, че широкият й панталон с ластик в талията, каквито носеха децата преди двадесет и пет години, я правеше по-възрастна. Можеше да се помисли, че момиченцето води Лили към дома на Джулия. От време на време тя подскачаше, после забавяше крачка, почти спираше, така че винаги поддържаше същата дистанция помежду им — като че ли я водеха с каишка.
Когато стигна до площадката за игра, момиченцето изчезна. Лили се спря слисана. Тя претърси с поглед купчините пясък, люлките и другите уреди, поставени на сянка под дърветата, но не забеляза никакъв отблясък от тези руси коси, толкова приличащи на косата на Кейт. От лявата страна на тревата видя само три малки деца, които хленчеха, но нито едно от тях не беше малката блондинка.
Лили се огледа за последен път около себе си, после повдигна рамене и щеше да тръгне, когато почувства кръвта да се смразява във вените й. Току-що беше забелязала, дори в този момент гледаше към профила й, една доста възрастна и по-скоро дебела жена, седнала на зелена пейка. Беше Роза Флъд. Намираше се вдясно и доста далече и гледаше пред себе си, застинала абсолютно неподвижно. Носеше грозното пардесю от туид, което Лили бе видяла вечерта на последната сбирка. Лили се обърна бавно в тази посока. Стомахът й се беше свил и чувстваше бодежи в крайчеца на пръстите си. Беше неспособна да произнесе звук.
С цената на огромно усилие на волята Лили извърна поглед от мисис Флъд и погледна отново към детския ъгъл.
Децата продължаваха да играят в пясъка, предимно на четири крака, и ясните им звънки гласове стигаха чак до нея. Отново обърна глава към пейката: беше празна. Роза Флъд бе изчезнала, както малкото русо момиченце.
Лили почувства как дробовете й се изпълват с въздух, като че ли беше спряла да диша в продължение на минути. Спомни си, че се намира на обществено място, изправи се и прекара ръка през косата си. Отново погледна пейката. Никой не седеше там. Нямаше дори следа от стара, тъжна и посивяла дама. Разбира се, след като там въобще не е имало никой. Колко смайващо, каза си Лили. Да получи халюцинация, точно когато се канеше да проповядва разум на Джулия! Някой по-неуравновесен от нея щеше веднага да приеме привиденията на Джулия, предавайки се по този начин на нереалното. Лили си позволи една усмивка при мисълта за реакцията на мис Пинър и мис Тут пред „възкръсването“ на мисис Флъд. После се запита какво точно беше видяла мис Пинър в банята през онази страшна нощ. Обеща си в никакъв случай да не заговаря на тази тема пред Джулия. Намираше се в известен смисъл в помещението на свещеник, който трябва да се покаже резервиран по отношение на чудесата пред някой прекалено упорит новопокръстен.