Лили бе възвърнала самообладанието си — всъщност почти. Каква странна случка, все пак… отвратителна — това беше точната дума. Погледна за последен път към пейката — празна — и пое по пътя си със сигурна крачка.
Като пристигна на ъгъла на Илчестър Плейс, Лили спря за миг, за да сложи ред в мислите си. Все още не знаеше какво точно щеше да каже на Джулия, но имаше нужда непременно от лост, с който буквално да я изтръгне от тази къща. Може би Магнус? Някоя замаскирана заплаха… да остави да се изплъзне думата „болница“ в подходящ момент… Лили пое дълбоко дъх, вкусвайки необичайната сладост от това съучастничество и властта, която то й даваше.
Вдигна очи към прозорците, които смяташе, че са на стаята на Джулия. Къщата й се стори изоставена. Отново евтина романтика, каза си Лили — тази проклета халюцинация все пак я бе разтърсила. Страничните прозорци частично откриваха гледка към дневната: половината, която можеше да види, бе при всички случаи празна. Като застане точно пред къщата, можеше да види целия приземен етаж — и, ако пердетата бяха спуснати, това несъмнено щеше да означава, че Джулия си е вкъщи. Лили чувстваше необяснимо нежелание да се впусне в този кръстоносен поход.
Тя направи десетина крачки напред и през прозорците на дневната забеляза правоъгълните очертания на искрящо зелената градина. Би трябвало вече да е позвънила. Откъде тази съпротива? Един стар спомен изникна в съзнанието й и асоциацията се избистри: мисис Уотъруокс на едно коктейл-парти преди войната. Жена на министър, грамадна, внушителна, разположена върху канапето като на трон, този ден тя беше в толкова отвратително настроение, че застиналото й лице сякаш предизвикваше всеки, който се доближеше до нея. По някакъв абсурден начин къщата й напомни за мисис Уотъруокс, от която струеше неумолима враждебност, седнала върху канапето на цветя в хотел „Олбани“. И тези стъпкани цветя около къщата — нещо като визуална игра на думи? Във всеки случай впечатлението беше изключително ясно и силно.
Каква глупост, каза си Лили, като пристъпи към вратата. Тогава именно, в зеления правоъгълник на един от френските прозорци, които гледаха към градината, видя да се появява лицето на Магнус.
Остана за миг прикована на място, после побърза да отстъпи към тротоара, без да изпуска Магнус от очи. Със странно движеща се уста, той напразно дърпаше дръжката. После, пред ужасените очи на Лили, извади от портфейла си някаква карта и я плъзна в процепа на нивото на заключалката. Направи с нея бързо вертикално движение и френският прозорец се отвори. Магнус влезе в къщата. Лили си тръгна. Не можеше да понесе повече да гледа.
6
Магнус влезе в светлата, обляна от слънце трапезария, и наостри уши. Някъде в празната къща се чу щракване на ключ, последвано от леко бръмчене на машина. С несръчен жест Магнус прибра кредитната карта в портфейла си. Направи една крачка, носле отново спря, като дебнещо животно. Бръмченето може би идваше от неговата глава. Не му се събираха повече от седем или осем часа сън за цялата седмица, беше само на уиски и непрекъснато освобождаваше адреналин, представяйки си сцени с Джулия. Спеше на бюрото си между посещенията на двама клиенти или на пейките в парковете. Веднъж бе задрямал в един храсталак, докато наблюдаваше прозорците на Джулия. Представяше си, че я бие, че се люби с нея, че я събужда един час преди зазоряване и настойчиво й говори. Както много мъже със стадно чувство, Магнус изпитваше ужас от самотата. През миналата седмица на няколко пъти, докато обикаляше из къщата с бутилка в ръка, му се бе случило да говори на Джулия толкова сериозно, толкова разпалено, сякаш я вижда пред себе си като призрак. На два пъти бе чул как тя изкрещява името му, от болка или от объркване и беше тичал, залитайки, чак до къщата на Илчестър Плейс. Не знаеше какво очаква да намери там — освен ако Джулия не беше в прегръдките на Марк, защитавайки се диво миг преди да му се отдаде. Тази сцена спохождаше също и сънищата му и тогава той се събуждаше с разтуптяно сърце. Беше започнал отново да мастурбира, което не беше нравил от времето на юношеството си. Имаше любовница на не повече от пет минути от къщи — една стара клиентка, която живееше в Хамърсмиг, и една друга, намираща се не по-далече, чийто съпруг беше в затвора; но Магнус знаеше, че ходи при тях преди всичко защото ги плашеше; те представляваха само временна алтернатива. Без Джулия не му бяха твърде от полза. Тогава започна да обикаля нощем около тази къща, воден от гнева си и натрапчивите си мисли, които уискито никак не бе уталожило, и с единственото намерение да каже на Джулия думите, които му идваха така лесно, когато беше сам. По телефона не можеше да се контролира — тя изглеждаше толкова надменна и безсрамна, толкова бързаше да затвори, че това го вбесяваше.