— Ти не си там — каза той на висок глас. — Върви на майната си!
От какво се беше уплашил толкова първата нощ, когато влезе в градината? Беше пил по-малко онази вечер и искаше насила да вразуми замъгленото съзнание на Джулия, а също — да седне за малко в тази къща и да вдиша въздуха й. Беше вдигнал вазата, за да помирише цветята. Къщата представляваше силно опъната мрежа от шумове, нито един от които не беше различим. Все пак струваше му се, че чува Джулия да крачи на първия етаж и да си говори сама. После, в началото много бавно, почти плахо, в него се роди усещането, че е наблюдаван, сякаш от някакво малко животно. Усещането, че ви гледат някакви очи. Неподвластно на разума, това чувство се засили. Мишката стана тигър, нещо зловещо, грамадно и диво. Никога в живота си не беше изпитвал такъв ужас. И отчаянието беше толкова голямо, колкото и страхът: абсолютно и непоправимо отчаяние. Държеше вазата с две ръце и се страхуваше да се обърне, сигурен, че нещо отвратително се спотайва зад него. Смъртта на Кейт — този миг, който го преследваше и беше готов всеки момент да го погълне. Обхвана го непоносимо главоболие. Нещо се нахвърли върху него и той хвърли вазата на земята като вдигна ужасен шум; после, без да се обръща, избяга през градината.
— Върви на майната си! — повтори и тръгна към стълбата.
Ако Марк беше горе, той… щеше да го удуши. Магнус постави крак на първото стъпало. Горе имаше нещо. Толкова му беше горещо, че цялото тяло го сърбеше.
Отстъпи една крачка и се върна на мокета. Веднага напрежението отслабна. Дори бръмченето в главата му намаля. Горе беше пълно с шумове. Бързи, неспокойни докосвания. По причини, които оставаха напълно загадъчни, те представляваха страшна опасност за него. Отново сложи крак на стъпалото и почувства, че атмосферата става заплашителна. Железен обръч стегна челото му; напразно се опитваше да поеме дълбоко въздух.
Отстъпи още, чувствайки пулсиращото, тежко присъствие на къщата. Да остане тук по-дълго време би означавало смърт за него — в това беше абсолютно сигурен. Поиска да извади кърпа от джоба си установи, че пръстите му са неспособни да се свиват нормално. Ръката му трепереше. Не владееше вече движенията си. Страхуваше се да се обърне с гръб към стълбата. Отстъпвайки, успя да намери пътя към вратата.
Когато, целият треперещ, Магнус се озова на слънце, докосна флакона със спрей в джоба си както се погалва куче. С крайчеца на окото си забеляза, че някой го гледа през прозореца на съседната къща и се обърна в тази посока. Жената с нежното, млечнобяло лице остана още за миг, после се отдръпна бързо. Магнус направи гримаса към прозореца, където беше тя. Ако видеше Джулия щеше добре да я нареди. Някой трябваше да плати за това… това унижение. Беше готов да направи на кайма всеки, който се изпречи на пътя му.
В деня след тези събития, Джулия караше на юг по автострадата, като следваше указанията, които и бе дал директорът на клиниката. Поради безсънието, мисълта й беше изострена. Караше много бързо, но не си даде сметка, докато не погледна таблото. Струваше й се, че никога досега не е карала така сигурно. Според ясния център на съзнанието й, нейното тяло пилотираше малката кола все едно, че тя беше продължение на нервната й система.
В Гилдфорд, при вида на един ресторант усети, че е гладна. Не бе яла нищо, откакто получи писмото, всъщност писмата — кратката бележка на мисис Ръдж, придружена от написаното на машина писмо на лекаря.
В първото пишеше:
Джулия Лофтинг,
Това ли е истинското ви име и наистина ли живеете в старата ми къща? Вие си спомняте за това, което стана. Елате да ме видите, ако желаете.
Беше свръхвъзбудена, само прегледа набързо официалното писмо, чийто автор казваше, че е очарован, че мисис Ръдж ще има посещение след толкова години и добавяше, че дирекцията със сигурност не би се противопоставила на това. Някога имало проблеми с журналистите, които много зле се отнасяли към „пациентката“. Директорът щял да бъде също така очарован да се запознае с мисис Лофтинг, след като тя се види с „пациентката“… От писмото лъхаше на отрупано с работа бюро и много заета секретарка, а на втори план се усещаше строгата миризма на болница и амоняк. След като запомни добре указанията за пътя, който трябва да следва, за да стигне до Бредлендс Клиник, Джулия хвърли писмото. А драсканиците на Хедър Ръдж, обратно, препрочете десет пъти, като се опитваше да извлече максимална информация от тези безформени, разкривени букви. Съвсем ясно личеше американският почерк, толкова различен от грижливата и превзета калиграфия на англичаните, получили образованието си по онова време.