Джулия прекара по-голямата част от деня в предвижданията срещата с мисис Ръдж; приличаше на хрътка, която дърпа каишката си, сляпа за всичко друго, освен за онова, което е забелязала да шава в гъсталака. Остави телефона да звъни, без да вдига, и накрая излезе и вървя до късна вечер по тъмните улици на Хамърсмит и на Чизуик. Минаваше единадесет часа, когато забеляза, че е стигнала чак до Гънсбъри Парк и взе метрото, за да се върне в Кенсингтън. Дори шумовете, които изпълваха къщата и ставаха все по-бесни, не я уплашиха: това беше знак, че се приближава към непознатото, което управляваше съществуването й. Най-накрая можеше да премине към действие.
И духът, полтъргайстът, беше удовлетворен. Оправдано бе, че не се показва. Ако беше духът на Кейт, той, разбира се, не можеше да се разкрие преди развръзката. Джулия беше сигурна в това. Но в стаята й беше двойно по-топло, отколкото обикновено. А през нощта шумоленето на плат ставаше още по-бурно. Понякога Джулия чуваше гласове — една жена и едно момиченце — да шепнат в коридора. Също и тактове музика. Магнус вече не заемаше никакво място в мислите й: той беше само инструмент, зла сила, но в периферията. Джулия имаше впечатлението, че се приближава към центъра на силно изгаряща и заслепяваща светлина и тя трябваше да стои в пълното сияние на тази светлина, трябваше да разбере всичко. Иначе смъртта на мисис Флъд щеше да е напразна. И тази на Кейт, може би, също. Джулия чувстваше как цялата тежест на миналото я тласка към този нажежен център.
Точно след като отмина Гилдфорд, Джулия видя едно заведение на самообслужване и почувства как стомахът й се свива болезнено. Спря точно пред него и влезе в кафетерията. Мина покрай дългия тезгях, взе си без да избира и плати едно кисело мляко, пържени картофи, две наденички, твърдо сварено яйце, препечени филийки и кафе. Занесе подноса до една от малкото чисти маси и, без да поглежда около себе си, лакомо загълта храната. Гладът й се уталожи така бързо, както се бе събудил, но тя дояде яйцето и наденичките и побърза да излезе, като остави останалото на масата.
Половин час по-късно Джулия видя медната табелка, известяваща за Бредлендс Клиник и потегли по алеята на клиниката, която минаваше през малка горичка преди да стигне до една сграда от сив камък. Гърлото й беше сухо, пулсът й биеше. За да се успокои, си припомни снимките на Хедър Ръдж, които бе видяла. Когато вече беше в състояние да отвори вратата на Роувъра, слезе и пресече площада, покрит с чакъл.
На вратата я посрещна жена на средна възраст, облечена в бяло.
— Мисис Лофтинг, предполагам. Мисис Ръдж е толкова доволна, че й писахте. Знаете ли, че доктор Филипс-Смит иска да ви види след това? Бих ви помолила да ме последвате, далече е доста. О, бедната мисис Ръдж. От доста време вече не е между трудните пациенти. Но трябва да се спазва регламента, нали? Все пак има своите чувствителни места; по отношение на дъщеря й, както сигурно се досещате. Изглеждате много уморена, скъпа госпожо. Искате ли да си починете малко преди да я видите?
Тя имаше малки очи като на катеричка — живи и блестящи.
— Не, не, изобщо няма нужда — успя да промълви Джулия.
Жената се усмихна професионално, зад което като че ли се криеше доста буен темперамент.
— В такъв случай последвайте ме, ако обичате, мисис Лофтинг.
Тръгнаха бързо по коридор с номерирани врати: всичко беше боядисано в бяло, доста поизтрито.
— Можехме да я сложим в крило „Е“ — каза жената.
— А, добре. А… физически…?
— Тя е доста по-представителна.
— Представителна…
Докато сестрата отключваше една метална врата, Джулия погледна встрани и видя малка бяла стая, където върху чаршаф лежеше нещо безформено. До леглото имаше малка масичка от полирана стомана, отрупана с ампули и спринцовки. Джулия почувства как я присвива стомаха и й стана много зле.
— Оттук.
В края на коридора — друга тежка врата. Едър човек, облечен в мръсна блуза, стана от една табуретка и се приближи към нея. Докато вървеше коремът му се люшкаше.
— Можете ли да потърсите мисис Ръдж, Робърт? Аз ще заведа мисис Лофтинг в стаята за посетители.
Със знак на съгласие Робърт излезе с бавна крачка. Сестрата преведе Джулия през стая с ярки акварели. Няколко възрастни мъже, които работеха на една дървена маса, цялата нарязана, ги изгледаха зяпнали, докато минаваха. Учудващо гладките им лица изглеждаха уплашени. Единият от тях носеше черни очила, които го правеха напълно безизразен.