— И… тя как си отмъсти?
Мълчанието на мисис Ръдж беше по-лошо от презрението.
— Искате да кажете, че тя ви е подтикнала да направите това, което сте извършили?
— Тя се смее, тя се подиграва с мен. И с вас също се подиграва. Не я ли чувате? Вие нищо не знаете. Нищо. — Бялото и плоско лице с изкривена, тръпнеща уста и почти затворени очи се приближи до Джулия. — Направих това, което направих, мисис Лайно, защото видях какво представлява тя. Имате ли още нужда да ме питате какво беше нейното отмъщение?
— Мисис Ръдж — настоя Джулия. — Тя наистина ли направи това, което повярваха хората?
— Това, което представляваше тя, беше по-лошо от стореното от нея. Обикновените хора не могат да имат и най-малка идея за това. Доволна съм, че съм тук, мисис Лофтинг. Искате ли да ви открия една тайна? — Изкривеното и лице беше изпълнено със злонамереност.
— Да, искам да знам — каза Джулия, наведена над масата, за да улавя неясните думи.
— Бихте имали късмет, ако сте на моето място. — В ъгъла си Робърт подсмъркна шумно. — Вие сте идиотка, мисис Лайно. Такава идиотка като всички нас тук.
Джулия сведе глава. Следи от лиги блестяха върху похабената маса. Стаята й се стори ужасно тясна. Някаква отблъскваща миризма изпълваше въздуха; Джулия се почувства нападната от всички страни, зави й се свят.
— Кого другиго бих могла да видя — успя да каже тя. — Кой друг познавате вие?
— Тази кучка Брайдън — измърмори мисис Ръдж. — Идете всъщност да видите тази лапачка на кисело зеле. Говорете с приятелите на моето семейство. Те трябва да са открили истината.
— Как се казват те? — попита Джулия тихо.
— Имена… Мини Лейбрук. Франческа Темиъл. Пол Уинтър, Джони Ейкфорт. Искате ли други? Дейвид Суифт. Фреди Райли. Пфу! Вървете да им говорите за вашите проблеми, мисис Лайно!
— Благодаря — каза Джулия.
— Точно това, което си мислех. Вашето място е тук, тъпа глупачка. А сега, изчезвайте!
— Остават ви осем минути — каза Робърт от ъгъла си.
— Не, по-добре е… — започна Джулия. Тя стана.
— Тъпа мръсница. Глупачка! Помия от тъпи лайна!
Заобикаляйки безформеното тяло на старата жена, Джулия се спусна към вратата и я отвори. Робърт вдигна изненадан очи, а след това вдигна и тлъстата си ръка. Джулия изтича до края на коридора и се обърна случайно надясно. Забеляза една голяма врата, над която беше запалена лампа, мина през нея и продължи по безкрайните коридори, тласкана напред от представата, че мисис Ръдж и Робърт я преследват с тежките си стъпки. Накрая стигна до една дълга зала, пълна с мъже и жени със сиви и меки лица. Когато тя влезе, всички се обърнаха към нея. Джулия се спря за миг, после пресече бавно залата. Мъжете бяха прегърбени, с празен поглед; отдръпваха се, за да й направят път, като влачеха крака, някои от тях се опитаха да я докоснат с несигурни жестове. Един мъж, приличащ на труп със стърчаща коса, се усмихваше меко. Джулия едва забеляза масата за пинг-понг и металните столове, наредени в две редици. Киселата миризма на пране, дезинфекциращи препарати и пот заливаше всичко, като че ли Хедър Ръдж беше скочила отгоре й. Тези лица — струва ти се, че ако ги разрежеш, отвътре ще изскочат стърготини. Една ръка с огромни пръсти се опита да я хване за китката. Джулия направи движение назад и мъжът от дясната й страна, приличащ на слон, изсвири между зъбите си. Една жена с неестествено руси коси и сплескано тяло, започна да я имитира. Един мъж, чието лице бе цялото изтеглено на една страна като с кукичка, се промъкна пред Джулия и я хвана за лакътя в момента, когато тя направи крачка встрани, за да го избегне. Имаше усещането, че се дави в тази гротескна, зловонна плът… Обхваната от сляно отвращение, тя отблъсна мъжа и изтича до края на залата. Когато стигна там, Робърт се появи от другата й страна.
Намери се в дълъг, зле осветен коридор. Тежки, неритмични стъпки се чуваха зад нея. Тя започна да бяга. В края на коридора няколко стъпала слизаха към друг коридор, по-мрачен и по-тесен, грубо постлан с плочки. Тича до средата на този коридор. После задъхана продължи като се държеше с ръце под ребрата, докато стигна до една висока, дървена врата, затворена с тежки ключалки. Дърпа и блъска вратата с всички сили, докато накрая тя подаде. Отвори се пред три стъпала от сив камък, водещи към поляна, в края на която започваше малка горичка. Имената, които Хедър Ръдж изплю в лицето й, човъркаха като със свредел мозъка й. Брейдън. Мини Лейбрук. Франческа Темпъл. Пол Уинтър. Джони Ейкфорт. Дейвид Суифт. Фреди Райли. Погледна тъмната гъста гора и слезе по стъпалата към мрака на дърветата, като си повтаряше имената.