По-точно ще е да се каже, че го отвращавам — каза си Марк, като потисна напушилия го луд смях.
Все още усмихвайки се, Марк се измъкна от чаршафа и стана, като ловко избягваше купчините от мръсни чинии и полупразни консервни кутии разхвърляни по пода. През миналата зима, когато леглото му беше единственото топло място в жилището, беше започнал да яде в него и запази този навик. Успя да издърпа една риза и панталон от купчината дрехи, нахвърляни върху стола до дюшека, и ги облече, като внимаваше много с ципа. Извади пакет Голоаз и кибрит от джоба на ризата си, запали една цигара, наслаждавайки се на тютюневия дим в устата и в дробовете си. Опипа около леглото и намери часовника си. Беше единадесет часа. Хвърли поглед към работната си маса точно под прозореца, в другия край на стаята и веднага му се изпари всякакво сексуално желание. Там беше пишещата машина, няколко молива в една чаша, топ хартия, няколко листа за бележки и дузина книги, наредени на две купчини — всичко, от което имаше нужда, за да започне книгата си. Те стояха там от миналото лято, когато решително се бе отказал от преподаването, за да може да пише. Но лятото бе преминало в поредица от срещи с момичета, без сериозни последствия, в мечти, в грандиозни проекти, от които никога нищо не излезе. Прекара също смущаващо голям брой часове в сън, като че ли бе изтощен от бездействието. След три нови семестъра преподаване, Марк се надяваше най-сетне да се захване с книгата, но беше стигнал дотам, че не можеше да гледа масата, без да изпитва вина, граничеща с паника. Беше по-малко сигурен в идеите си сега, отколкото в деня, в който бе решил да напише съчинение върху социалните работнически движения. Когато се насилваше да мисли за книгата, виждаше преди всичко одобрителните критики, които сигурно щеше да получи: „Един блестящ млад преподавател прави пробив в социалистическата мисъл“. „Този класик на марксическата практика…“. Смачка угарката от цигарата си в една чиния и отиде в банята на другия край на коридора.
Когато се върна, Марк вдигна пердетата и пропусна бледото, анемично слънце. Разположен доста под уличното ниво, малкият апартамент имаше нужда от електрическа светлина по всяко време. Тъмен дори през най-хубавите дни, в него се образуваха големи зони кафеникав мрак, когато времето беше облачно. Прозорецът, както и този на кухнята, която представляваше втората стая в жилището, гледаше към бетонна стена, която някога беше бяла. Главоболието му нямаше да закъснее. Беше го почувствал за първи път една сутрин преди по-малко от месец. Оттогава то не спря да го преследва: едно настойчиво биене в слепоочията и стягане като че ли от менгеме около челото му. Струваше му се, че когато сънува Джулия, става по-лошо. Усещанията, които никога не стигаха до истинска болка, все пак бяха засегнали способността му да се концентрира. Имаше чувството, че дори и да успее да седне на масата, за да започне работа, щеше да му бъде невъзможно да състави дори един смислен абзац. Случваше се да изгуби нишката на разговорите и изведнъж да разбере, както в сънищата си, че не знае какво има намерение да прави. Доста пъти вече насред улицата изведнъж установяваше, че не си спомня къде отива. Често мислеше за Джулия и Магнус. Сам изтръгнат от корените си, Марк беше започнал да гледа на Джулия, която в продължение на години бе възприемал, за мила и умерено хубава домакиня, като на свое женско подобие.