— Значи вие не сте… — Джулия вдигна очи към стълбата, която чезнеше в пълен мрак.
— Аз съм компаньонката на мисис Брейдън — каза жената с проникващ, успокояващ глас. — Казвам се мисис Хъф. Не познавах мисис Брейдън преди трагедията. В началото идваха толкова много хора — журналисти, полицаи, лоши хора, дошли да си пъхат носа в това, което не ги засяга. Аз я пазех от тях. Вече от доста време никой не е идвал. Тя иска да ви види.
Като се движеше с уверена лекота, напомняща походката на мис Пинър, което Джулия взе за белег на артистичност, мисис Хъф отвори една врата отляво. Откри се малък салон с мирис на застоял въздух, където върху пъстър килим стояха прави, издути от прекалено големия пълнеж кресла. Отстрани на всяко кресло имаше зелено растение с листа, покрити с власинки.
— Бихте ли ме почакали тук? Няма да се бавя много.
— Познавахте ли мистър Брейдън — попита Джулия, като се държеше несръчно за едно от плюшените кресла.
— Той загина през войната — каза мисис Хъф, преди да затвори вратата след себе си.
Джулия не искаше да сяда на тези кресла. Напомняха и на онези лепливи растения, които улавят насекоми, за да ги изядат. Направи няколко крачки в малката, мрачна стая, прекалено развълнувана, за да може да обърне внимание на мебелите, които сякаш висяха в прашния полумрак. Няколко крачки я отведоха до една дървена библиотека. Погледът й обходи заглавията. Любопитни заглавия, изписани по един и същи начин с позлатени букви върху дебели подвързии. После забеляза, че всички бяха на немски. Прокара дланта си по книгите и видя, че пръстите й бяха почернели. Избърса ги с една салфетка, докато обикаляше по тъмния килим. Сигурно беше турски. Дядо й имаше подобен. Почувства натиск в долната част на корема си. Къде ли беше тоалетната? Знаеше, че това се дължи на изнервянето, че ще мине скоро и започна да мисли за друго. Започна да върви по-бързо; ако положението се влоши, ще бъде принудена да седне с кръстосани крака на някое от тези ужасни кресла. Изведнъж се оказа с лице пред малка картина, закачена на стената и спря, изненадана, че й е позната. Не точно самата картина, но беше сигурна, че вече е виждала това разположение: една маса, изправена почти вертикално, лула, нож за вестникарска хартия. Брак, да, това бе картина от Брак. Погледна платното по-отблизо, сигурно бе репродукция. Но като разгледа подписа, тя различи ясно дебелината на слоя боя. Изненадата я накара да забрави нуждата да отиде до тоалетната.
Обърна се точно в момента, когато вратата се отваряше. Усмихната, мисис Хъф й правеше знак с ръка.
— Мисис Брейдън ще ви приеме. Последвайте ме, ако обичате.
— Тази картина… не мога да повярвам — възкликна Джулия.
— Елате, моля ви. Не разбирам нищо от живопис. Джулия побърза да последва настойчивия кристален глас. Все така усмихната, мисис Хъф посочи стълбата и тръгна пред нея. Когато мина през свода, потънал в тъмнина, Джулия я видя да отваря една врата, разделяща на две тъмен коридор. Минавайки, Джулия успя да забележи серия от картини, но в мрака не се виждаше какво представляват. Мина през вратата, която мисис Хъф държеше отворена пред нея.
— Ако искате, седнете, мисис Лофтинг — каза едра жена с прошарени коси, облечена изцяло в черен сатен, която бе станала при влизането на Джулия.
— Аз съм Грета Брейдън. С мен говорихте по телефона. Бихте ли седнали на креслото отляво. Мисля, че ще ви бъде удобно. Благодаря, Хъф.
Вратата безшумно се затвори.
Джулия се намери с лице срещу картина в позлатена рамка, към която бе прикачено малко кадифено перде. То беше отдръпнато и разкриваше гола жена, много красива. Кожата й сякаш попиваше цялата светлина в стаята. Колкото и невероятно да изглеждаше, това беше Рубенс. Останалата част от стаята имаше атмосфера на небрежна и по-овехтяла елегантност, каквато се излъчваше и от нейната обитателка. Релефните тапети, някога в червено и златно, бяха станали тъмно-кафяви. На пода бяха разпилени книги и вестници, повечето с пожълтели от времето листа. Върху черната кадифена кувертюра на масивното легло имаше поднос с останки от закуска. Прахта сякаш се бе вдълбала във всички бръчки на властното, квадратно лице на мисис Грета Брейдън. Сивата й коса бе корава и мазна. Като я разглеждаше, Джулия се питаше дали бе напълно здрава психически.
— Искате да говорите за сина ми. Защо, мисис Лофтинг?
— Онзи ден видях Хедър Ръдж. — Джулия забеляза как веднага тялото на нейната домакиня се вцепени под черната, блестяща обвивка на дрехите й. — Тя ругаеше и беше много разстроена, но все пак спомена, че трябва да ви види. — Без да вземе под внимание жеста на отрицание на мисис Брейдън, Джулия побърза да добави: