Остави колата си на зловещата Стадиум Стрийт и веднага усети Темза. Миризмата й на нощ и масло полепваше по ръцете и косата на Джулия. Имаше усещането, че диша влажни паяжини, напоени с мирис на риба. Погледна вратата, пред която беше паркирала, и успя да различи под слоевете боя номер 15. Спусна се бавно по улицата и докато минаваше покрай тесните, мизерни къщи чуваше тропането на капаците на прозорците. Една ръждясала рамка от колело лежеше на тротоара, подобна на чудовищно насекомо. 10-ти, 8-ми, 6-ти… Фасадата на номер 5-ти беше покрита с петна от червена, синя и жълта боя, между които с големи черни букви бяха написани думите: РЕВОЛЮЦИЯТА Е ПРАВО НА ВСИЧКИ и ХЕНДРИКС. Вратата беше заключена с голям, сив катинар. Джулия пресече и бутна с усилие малката бариера на номер 2. В края на алеята, покрита с павета, видя ред имена и звънци. Прочете табелките: Уиноу, една празна, Мерц & Поло, Ганди, Мур Джилет, Джонсън. Никъде не пишеше Уинтър, а тя нямаше кураж да позвъни на някой от тези непознати. Щеше да си тръгне, когато видя една черна, лъскава стрелка, придружена от голямо „В“. Вдигна глава с облекчение и забеляза, че времето се бе променило. Големи, сиви облаци бягаха по небето и закриваха слънцето.
„В“ беше тясна врата на задната част на къщата, през която се чуваше слаба музика. Когато Джулия почука, вратата се отвори почти веднага, разкривайки тънък силует със увита в черен шал шия и панталон в същия цвят. Музиката се усили и тя позна, че беше от Рави Шанкар. Джулия забеляза първо, че мъжът има изпъкнали скули, а после и това, че очевидно носеше перука с няколко тона по-светла от косата, която му беше останала.
— Капитан Уинтър? — попита колебливо.
— Вече цяла вечност никой не ме е наричал така, скъпа. Предполагам, че вие сте възмутителната сестра на Роджър. Е, добре, влезте, след като сте тук.
Джулия влезе в тежката атмосфера на тамян и мускус.
— Оставете ме да ви обясня. Не съм жената, за което ме смятате. Казвам се Джулия Лофтинг, капитан Уинтър…
Мъжът каза:
— Моля ви, наричайте ме както искате, но не и „капитан“.
— Мистър Уинтър.
— Пол.
— Пол. Благодаря.
Като разглеждаше живото лице на Уинтър, което излъчваше дълбоко двуличие, Джулия с изненада установи, че той й беше почти връстник. Трябва да е бил на тридесет години, когато са го принудили да напусне полка си. При вида на тази малка екзотична стая, натъпкана с индийски възглавнички, африкански маски, репродукции от картини и дебели килими, никак не си представяше Пол Уинтър като офицер — в която и да било армия. Тя си позволи впрочем една непочтена мисъл: Пол Уинтър бе намерил по-добро разрешение от Марк на проблема как да живее в една единствена стая. Поне що се отнасяше до подробността, че това беше същият тип стая, която не пропуска светлина и, веднъж минал през вратата, човек попадаше в непрекъсната нощ.
— Със сигурност не сте сестрата на Роджър — каза той зад нея. — Тя не би изгубила толкова време да се възхищава на малката ми колекция. Моето студио ви харесва, нали?
— Харесва ми — отговори тя просто.
— Щом затворя вратата, оставям света навън и живея в един свят, който аз съм си създал. Това е моят оазис, моето убежище. Всъщност рядко го напускам. В него има всичко, от което се нуждая: красота, мир, изкуство, изтънчени усещания… Още повече, че се намира в Челси, а това е важно, не намирате ли? Обиколих света — армията, знаете, — но не бих искал да живея на друго място.
Той се опитваше да се докара пред Джулия, а тя усещаше в него странна смесица от провал и арогантност. Смяташе се за един Оскар Уайлд, но безсмислената суетност на тази перука го правеше патетичен. „След малко — каза си тя — ще започне да измисля глупави епиграми“.
— Сигурно сте в течение, нали? — каза той. — Моята забележителна военна кариера. — Скулите му се изостриха още повече. — Но всичко това е минало. Искате ли цигара? Турски са.
— Не, благодаря. Съжалявам, че дойдох да ви досаждам така, кап… Пол, но поради лични причини се интересувам от една подробност от вашето минало.
— О, небеса! — изстена той, театрално. — Миналото не съществува. — След кратък размисъл добави — Никой интелигентен човек не вярва в миналото. — Замълча отново и накрая намери една задоволителна формулировка. — Тези, които вярват в миналото, са осъдени да живеят в него.
На Джулия и се стори, че съзира изразено недоверие в погледа му.
— Това, което е сигурно — каза тя, — е, че миналото има тясна връзка с моето настояще. Много е трудно за обяснение.