— Трябва да те видя. Аз съм в опасност. Както каза мисис Флъд. Наистина Марк.
— Слушай, Джулия. Духовете не убиват. Опасността идва единствено от Магнус, а ти живееш далече от него. Джулия, любов моя, ти си изтощена. Заключи вратата и вземи нещо да те приспи до довечера.
— Имам нужда от теб, Марк. Тя ме желае.
— Сигурно не по-малко от мен — каза той, смеейки се. — Тази вечер ще те видя, не знам точно в колко часа.
— Спаси ме.
Беше ли казала „спаси ме“? Може би си беше въобразила целия разговор. Освен че беше глътнала двете хапчета, което я накара да си спомни болницата и да потрепери, тя си спомняше ясно само как изтича на първия етаж и замеря пет пъти, десет пъти с камъка с розови жилки стените на банята, докато всички черни огледала се изпочупиха, изпращайки отблясъци във всички посоки. После кракът й се подхлъзна на едно триъгълно парче стъкло и тя падна, като сряза китката си. Почувства съвсем слаба болка. Сега вече тя няма да може да влезе там — помисли си, като не обръщаше внимание на кръвта, която пълнеше шепата й. Гипсовите стени бяха слепи и по тях черни пирони, на някои от които още висяха парчета стъкло, образуваха нещо като графика. Върху мокета в банята бяха разпилени късчета стъкло, които отразяваха меката светлина от тавана. Имаше също по дъното на ваната и мивката. Почувства топлата кръв да се стича по босите й крака, грабна една кърпа и я уви около китката си. В ръката й се бяха забили частици стъкло. После глътна двете хапчета и като премина трите или четирите метра, осеяни със счупени стъкла, отиде в стаята си.
(И така, не чу да се звъни, когато седем часа по-късно Лили и Магнус дойдоха да я посетят.)
Както в болницата, сънува дълги течни сънища. Доминиращата тема в тях тогава беше как обръща ножа срещу себе си, за да се жертва за Кейт и да възроди трептящия й живот: нейната кръв срещу кръвта на Кейт — една размяна. В тези случаи тя чувстваше присъствието на Кейт — Кейт, която прощаваше. Но сега всичките й сънища имаха пепелявия цвят на провал и на смърт. Дори, когато беше дълбоко потънала в тях, тя се съпротивляваше, усещайки близостта на тази територия на отчаянието. Отново вървеше по онези прашни улици и носеше трупа на дъщеря си. Детето, за което знаеше, че е Оливия, беше скрито някъде пред нея и неин дълг беше да го намери. Над почернелите покриви на къщите, давани под наем, небето беше зловещо и високо, оранжевочервено, пресечено от черни ивици. Мъчителното й скитане отново я отведе в един мизерен вътрешен двор с мръсни павета. След като вървя покрай изоставени складове със зазидани с тухли врати, влезе през един свод в двора. Гърбушко с похотлив поглед и дрипаво пардесю й намигна и извика черно момиченце с къдрава коса. Джулия се качи по разнебитените стълби и стигна до покрива-тераса, който познаваше вече. Дребна жена, облечена в широко кафяво пардесю, седеше на един разклатен стол сама на покрива. Беше мис Флъд. Като я видя, Джулия почувства очите си да се пълнят със сълзи.
— Толкова съжалявам — каза тя. Заради мен вие сте тук. И аз все още имам нужда от помощта ви.
— Аз не мога да направя нищо за вас.
Отнеха й тялото на Кейт. Нейното присъствие беше необходимо, за да я доведе до тук, а сега можеше да изчезне.
— Вие я извикахте.
— Да — каза Джулия.
— Вие я призовахте. Беше необходим някой, който да я извика отново, виждате ли, и вие бяхте избрана. Заради вашата дъщеря.
— Какво трябва да знам?
— Няма да й хареса, ако научите тайните й.
Мисис Флъд се обърна настрани, отказвайки да говори повече.
— Говорете ми — помоли Джулия.
Безцветното, тежко лице на старата жена отново се обърна към Джулия.
— Тя ще подчини вашите приятели.
После тичаше в един безкраен тунел и знаеше, че това подземие не води до никъде. Колкото повече напредваше и слизаше по-надолу, той се стесняваше. В края му бяха Марк, долината в Ню Хемпшир, мирът… но тя знаеше, че след дългото бягане щеше да намери само една черна дупка. В ушите й отекна пресипналият астматичен смях на Хедър Ръдж.
Като се събуди, смехът още ехтеше около нея и се смесваше с другите шумове на къщата. Кърпата бе изтръгната от китката й и чаршафът беше на червени петна. За миг почувства като на сън, че Оливия Ръдж не беше далече — точно на границата на зрителното й поле и чакаше удобния момент, за да се покаже. Това нямаше да закъснее. Тогава си спомни последните думи на мисис Флъд. Като се опитваше да даде ясна насока на съзнанието си, все още в плен на съня, Джулия се изправи с натежала глава и уви китката си в единия край на чаршафа. Погледна към прозореца и видя, че слаб, фин дъждец падаше от размазано сивото небе. Глътка свеж въздух влезе през отворения прозорец, но веднага се превърна в пара от топлината в стаята. Джулия за пръв път усети топлата животинска миризма, която цареше тук — като в клетка с лъвове.