Отхвърли чаршафа, който я дразнеше, стана и погледна часовника си: осем часа, беше спала през целия ден. Вашите приятели. Марк, най-скъпият й приятел, беше в опасност. Устата й се напълни с прах. Като погледна към гардероба видя отново изтърбушените кукли. Отдалечи се от леглото, залитайки. Почувства как гъстата кръв започна отново да се стича надолу по ръката й и залепи няколко хартиени кърпички „Клинекс“ върху раната, която започваше болезнено да пулсира. След като облече пеньоара си, закопча десния маншет, за да придържа кърпичките на място и слезе да се обади на Марк.
Оливия беше като отвързана; Оливия беше способна да подчини всеки, когото пожелаеше. Не можеш да се отървеш от нея. Тя търси отмъщение — беше казала Хедър Ръдж. Отмъщение.
Телефонът иззвъня у Марк десетина пъти без отговор. Трябваше да отиде у тях.
И сега се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт, без да вижда какво става около нея. Беше изгубила някъде по пътя хартиения тампон. На ръката си, кръвта беше започнала отново да тече и бе напоила маншета на блузата й. Между тъмносивото небе и почернелите от дъжда улици, фенерите вече бяха запалени и хвърляха лимоненожълта светлина върху тълпата, която се стичаше около Джулия. От време навреме някоя вълна от безразлични хора, които едва я забелязваха, я караше да отстъпи няколко крачки, блъскана от едно рамо към друго. Тя разглеждаше лицата на всички минувачи, надявайки се да открие Марк, и виждаше само — или поне така и се струваше — гримаси и присмехулни усмивки. Джулия разбра, че тези хора я мислеха за пияна. За първи път приспивателните й оказаха такова въздействие. Може би не ядеше достатъчно. Но само при мисълта за храна — някакво мазно, сивкавочервено парче месо — и се повдигаше.
Пред очите й се спусна матово перде и изтри раздвижената тълпа и джунглата от коли. Заслепена, Джулия залитна и падна върху една стена от грапав камък. За известно време, докато минувачите ожулваха лактите и коленете й и ходеха по краката й, тя напълно изгуби представа за себе си и за това, което я заобикаляше. Тази вълна от световъртеж и повдигане беше в известен смисъл почти облекчение, защото снемаше от нея отговорността, и тя се отпусна изцяло, забравяйки защо се намира на улицата и къде отива. Подслони се в спомена за мисис Флъд на покрива, седнала на разклатения стол. Вашите приятели. После безкрайното бягане в стесняващия се тунел. Кейт беше най-близката и приятелка. В тази точка на нейните мисли, съзнанието й спря като кон, който отказва да прескочи препятствието.
Отвори очи сред обагрения в разяждащо жълто мрак. Сега живея в нейния свят — каза си тя. Скоро ще я видя отново. Знам почти всичко. Двете жени — всяка в своя затвор, и двамата разорени мъже й бяха разкрили почти всичко, което искаше да знае, а за да разбере останалото трябваше да си проправи път в света на Оливия Ръдж. Мъжете минаваха като животни, връхлитаха безпощадно и всеки от тях виждаше свитата жена, опряна на фасадата на една банка. Много високо горе една тънка, червена нишка — един крясък — отделяше небето.
Мъжете я проследяваха с очи. Тя чуваше смеха, усещаше желанието, което ги стимулираше. (Какъв ли вид имам — попита се тя) и техните лица се превърнаха в животински маски — на глигани, на бикове, на диви кучета. Муцуните им бяха с настръхнали косми, краката им — с копита, които изтърбушваха земята. Под жълтата светлина на фенерите, цветът на лицата им беше нездрав и тъмен. Стори й се, че различи ръмженето на Магнус сред глъчката от гласове и се изправи като опарена. Съзнанието й се раздвижи подобно на парче плат, развято от вятъра.
Плъзна ръце по бедрата си: памук. Носеше памучен панталон. Не си спомняше кога и как се беше облякла. Погледна се и видя, че носеше светла блуза и късо светлокафяво сако. Докосна косата си. Сякаш беше намазана с олио. Гласът не беше на Магнус, а на някакъв човек, който, минавайки, поздравяваше друг.
Четирима млади мъже минаха пред нея със слепнали къдрави коси. Когато се обърнаха да я погледнат, видя покритите им с възпалени пъпки лица, хлътналите им бузи, белязани от смъртта, очите им — като ножчета за бръснене, които режеха парчета в тялото и. Един мъж си проправяше път с решителна крачка и във високото му издадено, плешиво чело, обвито в подобна на пергамент кожа, тя отново видя смъртта. И в побелелите устни на една жена видя смъртта — когато те се отвориха, разкривайки зъбите й. И тя видя, че те бяха мъртви, всички тези, които минаваха пред нея сред врявата от гласове и коли. Нощта ги беше завладяла всички.