— Болна ли бяхте? — попита Джулия, залавяйки се за единствената фраза, чийто смисъл разбра.
— Да, чувствах се зле — каза мис Пинър, леко объркана — нещо, което почтените хора не могат да скрият, когато лъжат. — Бях много заета през последните месеци да подреждам старите ни албуми — Тя едва приповдигна раменете си, сякаш бе схваната от артрит, потискайки една болезнена гримаса — Тъй като вече не мога да го правя сутрин, следобедите ми са много уморителни. Но мис Тут (всякаква следа на объркване изчезна от догматичното й лице) все още работи.
— Наистина ли? — каза Джулия, като се питаше дали лекарството не разстройва усещанията й.
— О, да — отговори мис Пинър с явно задоволство. — Все още работи в бар. Мис Тук си остана много подвижна.
Сред врявата на улицата, Джулия чу „бар“ и се опита да си представи как мис Тук поднася чаши с вино и ликьор в някоя евтина кръчма.
— А, така ли? — каза тя.
— Ами да. Разбира се, няма същата енергия, както когато беше млада, но не е изгубила нищо от своята грация. Искаме да подготвим книга със снимките и други документи от албумите. Много хора все още я помнят, какъвто е случаят с вас, както виждам. Разбира се, вие сигурно само сте чували да се говори за нея; много сте млада, за да сте я виждали да танцува.
— Да, за съжаление — каза Джулия, разбирайки за какво става дума. Спомни си как вечерта на „сеанса“ мис Тут бе седнала на земята с гъвкаво движение, без всякакво видимо усилие. — Била е много известна, нали? — рискува да каже Джулия.
— Прави ми удоволствие, че си спомнихте — каза мис Пинър, превърната в самата любезност. — Розамунд беше голяма артистка. Аз бях нейна гардеробиерка в продължение на двадесет и пет години и ние се пенсионирахме заедно. Знаете ли, след като бях работила за Розамунд Тут, не можех да работя за никой друг. Особено за младото поколение. Никаква поезия, нищо друго, освен техника.
— След като се почувствахте зле онази вечер, мис Тут видяла ли е нещо в огледалото? — внезапно попита Джулия.
Лицето на мис Пинър застина безизразно.
— Мисля, че и аз видях нещо, когато я последвах в банята — добави Джулия. — Впрочем знам какво беше.
Мис Пинър изглеждаше едновременно изумена и подтисната и Джулия се почувства малко виновна, че бе прибягнала до тази лъжа.
— Може би вие също сте го видели — каза тя.
— Не… не… Мисис Лофтинг, не трябва да ми задавате въпроси за онази вечер. Бях много уморена от подреждането на албумите и от дългото пътуване с автобуса, вече не знам какво съм видяла. — С решителни, но неспокойни крачки тя отново зае мястото си на опашката. Джулия я последва.
— Беше ли това едно малко момиче? Русо? Тя беше, тя е, една злокобна личност, мис Пинър. Моля ви, кажете ми, мис Пинър.
Джулия беше заинтригувана от израза на учудване и на облекчение, който се появи върху лицето на нейната събеседничка.
— Не беше ли малкото, русо момиче?
— Страх ме е да ви го кажа, мисис Лофтинг. А, ето, автобусът ми завива на ъгъла. Скоро ще дойде. Моля ви, не ме бавете повече.
Уплашена, че никога няма да разбере, Джулия сложи ръка върху дебелото пардесю на мис Пинър.
— Тя ли беше или не? Тя прави ужасни неща. Веднъж аз също припаднах заради нея.
Мис Пинър поклати глава:
— Не вярвам…
Автобусът се приближаваше. Жълтите фарове пробождаха полумрака.
Внезапно Джулия изпита замайващото убеждение, че се беше излъгала. Отново се намираше на ръба на пропастта и се боеше да отвори очи. Автобусът се приближи тежко към тротоара в лъчи от жълта светлина. В клетката си зад мокрото петно, шофьорът странно приличаше на тотем.
— Трябва да се качвам — каза мис Пинър. — Иначе ще загубя двадесет минути.
Опашката бавно тръгна напред — като осакатено насекомо, натоварено с пакети и чадъри.
— Нямаше да ви кажа толкова, ако не познавахте Розамунд. — От вратата на автобуса вече я отделяха само една дебела жена, която се бореше с две кученца и едно момиченце с лице на охранено прасенце.
— Трябва да знам! — извика Джулия, докато жената буташе детето-прасенце и повдигаше, мърморейки, тежкото си тяло, за да изкачи стъпалата и дърпаше кученцата след себе си. Джулия скръсти молитвено ръце.