Къщата трептеше от топлина и от мълчаливо очакване. Всички светлини бяха ярко запалени. Джулия мина през стаите, които й се сториха мъртви и чужди, без да имат нищо общо с нея. Не чу нищо от познатите шумове, никакъв отзвук от Ръдж, никакъв знак за присъствието на духовете им. Докато сядаше уморена върху познатото канапе на МакКлинтъкови, Джулия помисли, че Оливия сигурно се е оттеглила, оставяйки я завинаги затворничка в нейния свят. Тя разбра, че в това беше силата на злото — тази абсолютна липса на надежда, този привкус на неуспех и на неморалност. За миг видя отново бедняка от Креморн Роуд как диво тъпче кучето в торбата. Злото се оформяше от натрупването на подобни отвратителни моменти на отвращение и отчаяние.
Наклони глава назад и затвори очи, като отхвърли наполовина оформилата се картина, заплашваща да завладее съзнанието й.
Джулия погледна вестника, който бе взела от пейката, само и само да мисли за друго. Малко по-късно може би щеше да има достатъчно енергия, за да се изправи пред стълбите и пред стаята си. Тогава си спомни за разрушителния си пристъп в черната баня на първия етаж — стените от сив гипс, подобни на мъртвешка кожа, и отблясъците от счупени стъкла във всички ъгли. И сред тази бъркотия присъствието на Оливия беше по-ясно от всякога. Не можеше да понесе да види това, не сега.
Джулия прегледа заглавията. Всичко и се струваше толкова далечно и без значение. Прочете имена на политици, погледна снимките им: съвсем точно си спомняше кои бяха те. Те нямаха нищо общо с нея, нито с Оливия Ръдж. Защо изобщо четеше? Това беше първият нов вестник, който четеше от седмици насам. Усети, че атмосферата в къщата става по-напрегната и обърна страницата.
Долу на четвърта страница видя малко каре. Пол Уинтър бе удостоен само с тези няколко реда:
СИН НА ГЕНЕРАЛ, НАМЕРЕН МЪРТЪВ В ЧЕЛСИ. Капитан Пол Уинтър, 36 годишен, син на генерал Мартин Сомил Уинтър, заместник на Монтгомери в Ел Аламейн, беше намерен мъртъв тази сутрин от един приятел в малкия му апартамент на Стадиум Стрийт, СВ10. Капитан Уинтър, който от няколко години бе напуснал армията, бил намушкан многократно с кама или с нож. Малко след намирането на трупа, генерал Уинтър бил информиран за смъртта на сина му. От дълги години двамата били скъсали всякакви отношения. Капитанът беше ерген.
Джулия веднага помисли за Дейвид Суифт: трябваше да бъде предупреден. Докато, зашеметена, отиваше към телефона, чу накъсан остър смях — детски, весел, неудържим смях. „Млъкни, млъкни, млъкни“ — извика Джулия, като едновременно си казваше, че такъв невинен звук не би могъл да бъде произведен от Оливия Ръдж. Това беше веселият, свободен смях на съвсем малко дете.
Откъде ли идваше? Сякаш изпълваше цялата къща, звучеше едновременно от всички страни. Джулия се спря неподвижна и затаи дъх. Да, идваше откъм кухнята, зад кухнята. Сега знаеше откъде. Ако не беше счупила черните огледала, щеше да идва отгоре. Забрави, че искаше да се обади на Дейвид Суифт и изтича към банята.
В огледалото би трябвало да се спотайва един силует, изливайки водопади от смях. Когато рязко отвори вратата, наистина я видя — тъмен силует, сгушен до ваната и отразен в розовите огледала. Джулия запали лампата.
Беше черното момиченце Мона и се държеше за корема от смях. Главата й беше вдигната и от гърлото и излизаше този неспирен смях, пресичан от хълцания, които ехтяха в облицованите с фаянсови плочки стени. Когато Мона я вида, вдигна малкия си пръст и смехът й се усили двойно.
— Но… — започна Джулия и се обърна. През отворената врата на банята видя Оливия да минава бавно по коридора и да се отправя към кухнята.
— Спри! — извика Джулия. В главата й все още звучеше смеха на Мона. Тя се втурна след Оливия, която с джинси и червена блуза беше минала през кухнята и влизаше в трапезарията. Когато и Джулия стигна там, Оливия вече затваряше един от френските прозорци и изчезваше в градината. Обзета от луд гняв, Джулия я последва.