Заобиколи къщата и видя русото дете, което с леки, весели стъпки се беше отдалечило и вече вървеше по улицата. Няма да ми се изплъзнеш — каза си Джулия — не с тези коси, които се виждат от сто метра — и тръгна бързо след нея по Кенсингтън Хай Стрийт. Косата на Оливия се поклащаше на двадесет-тридесет метра пред нея и и сочеше пътя като фар, пробиващ нощната тъмнина. На Хай Стрийт детето зави вляво и Джулия го изгуби от поглед.
Сама в тъмното, Джулия тича чак до кръстовището. Потропването на токчетата и отекваше във фасадите на къщите. Като стигна до ъгъла, забеляза Оливия доста по-напред от нея. Продължаваше да върви решително. Обгръщаше ги пашкул от тишина. Джулия вече не долавяше шума от гласовете и от движението на колите, в който доскоро беше потопена. Сега имаше само хора, излезли на вечерната си разходка, лишени от същност сенки между нея и блестящата коса на момичето. Джулия пресече една улица и продължи да следва Оливия. Кръвта й кипеше от гняв и решителност едновременно.
Момиченцето поддържаше дистанцията и се забавяше всеки път, когато Джулия изоставаше заради група минувачи или на някоя пресечка. За да я настигне, Джулия се затича стотина метра, но момиченцето запази лесно преднината си, без дори видимо да ускори крачка. Прозрачният въздух около Джулия, все още напоен с миризма на дъжд, сякаш се сгъсти в блестяща опаковка, която съдържаше единствено нея и Оливия Ръдж. Енергията на Джулия се изчерпваше в тази опаковка, пулсирайки в ритъма на кръвта й.
Изгуби Оливия от погледа си, пресече на другия тротоар и отново я забеляза да върви по улицата, леко и решително. Бледият пламък на косата й светеше над джинсите и червената блуза. На света не съществуваше никой друг и никакво друго движение.
Като стигна до площада пред Института на Британската общност, Оливия спря и се обърна. Отдалече Джулия видя строгото и напрегнато лице и за първи път не откри в него никакво предизвикателство. Беше напрегнато и безучастно, почти боязливо, в очакване тя да се приближи. Джулия слезе тичешком от тротоара, за да пресече, и щеше да попадне под една кола, която идваше.
— Ей, вие, внимавайте! — извика възмутеният глас на шофьора, но Джулия едва го чу.
Оливия искаше да я заведе някъде. Можеше да се помисли дори, че я умолява да върви след нея.
Отдясно достигна скърцането на не добре смазани панти и тя разбра, че затваряха парка. Беше девет часа. Оливия като че ли не чу този звук, обърна гръб на Джулия и бързо изкачи стъпалата. Промъкна се между редица от колони и тръгна бързо на север по алеята покрай парка. В момента, в който Джулия щеше да я последва, няколко разхождащи се хора й препречиха видимостта. После те отново се озоваха сами, бързащи по дългата тъмна алея. Косата на момичето блестеше пред Джулия като далечен фар.
— Оливия — извика тя, когато момичето се плъзна зад една завеса от дървета. Опита се да я догони с тичане. Чувстваше мускулите си да се движат като отделни механизми. Оливия беше далече пред нея, скрита в тъмнината.
Внезапно тя отново се появи в оранжевия кръг на една лампа, като се промъкваше без усилие между две редици дървета. Джулия вървеше отвън, покрай мълчаливия зелен парк, и стигна до младежкото общежитие, построено до парка. Оливия пак бе изчезнала. Тя извика името и. Тишина. Като се надяваше, че върви в правилна посока, Джулия мина през портала и тръгна по тясна лъкатушеща пътека. Стори и се, че чува в потвърждение, някъде далече пред себе си, лек шум от стъпки.
Стигна до една метална бариера. Поколеба се за миг, после я прескочи несръчно и падна в затворения през нощта парк. Тялото й беше оръжие, стрела, хвърлена след Оливия. Тъмната пътека пред нея извиваше покрай Холанд Хаус и общежитието, заобиколено от сечище. После пътеката навлизаше в една част от парка, която Джулия не познаваше — гора, пресечена от няколко утъпкани пътеки. Оливия вървеше към гората, без да се колебае.
— Оливия! Оливия! — извика Джулия, но детето не се обърна. Джулия я последва.
След няколко минути момиченцето напусна пътеката и изтича в тревата. Косата й хвърляше отблясъци между дърветата, тя се движеше все така направо, все по-навътре. Ръкавът на Джулия се закачи на един нисък клон и се разкъса. Обувките й затъваха в глинестата земя и пропускаха влажния студ. Тя загуби от поглед момичето, което следваше в рядката гора, после отново го забеляза — светъл отблясък между храстите, преди да изплува на една тъмна поляна. Те потънаха в гората — Оливия сякаш летеше над препятствията, а Джулия се клатушкаше непрекъснато и запазваше равновесието си само благодарение на своя устрем. Оливия я накара да тича така може би повече от километър — правеше неочаквани завои, изчезваше зад дърветата, появяваше се внезапно в някоя дупка, като я водеше в полукръг все по-надясно.