Но все пак, някой е убил Пол Уинтър. Това със сигурност не си го беше измислила. Не, Оливия не беше илюзия. Като си даде сметка, че ужасната смърт на Уинтър не я облекчаваше, Джулия се облече в топлата, мълчалива стая, взе колата и кара в мъглата по лъсналите от дъжда улици до отдела за периодични издания на библиотеката Колиндейл.
Един пазач в униформа провери читателската й карта с почти обидна придирчивост. Докато минаваше покрай редиците от столове, забеляза с края на окото си как двама младежи, седнали пред огромен куп викториански списания, се спогледаха. Сигурно все повече заприличваше на просякиня. Обувките й бяха пълни с кал от бягането през Холанд Парк, чорапите й се бяха скъсали и вече от една седмица не си беше мила косата.
Обичайното й място беше заето от един огромен негър с очила със златни рамки, които хвърляха неумолими отблясъци. На бузата му имаше три паралелни, морави бразди от порязване. Той я погледна агресивно, като мечка, която защитава територията си, и тя отиде да си потърси място в другия край на залата. Няколко мъже я проследиха с очи и снизходителна усмивка.
Накрая намери едно свободно кресло до стената и остави там изкаляния си шлифер. Попълни фиш за всички броеве на „Тейтлър“ от 1930 до 1941 година и отиде да го занесе. Библиотекарката беше нова — тъмнокоса, млада жена с големи очила с опушени стъкла. Докато я гледаше да предава фиша на един от служителите, Джулия си спомни, че я бе видяла преди две седмици пред френския ресторант на Абингтън Роуд. Тогава си бяха разменили съучастнически усмивки, като между хора, които имат нещо общо. Но сега не усети нищо подобно. Нямаше нищо общо с тази млада, красива библиотекарка.
С разчорлените си къдрави коси и огромните, тъмни кръгове под очите си, със скъсаните черни чорапи и калните обувки, Джулия седна пред масата от светло дърво и веднага се почувства в по-добро настроение. Нямаше да се предаде. Един млад мъж й донесе половин дузина големи, черни томове.
— Като свършите с тези, ще ви дадем други — каза той, сякаш се извиняваше или може би защото се страхуваше да не бъде наруган от тази странна читателка.
Джулия беше сигурна, че ще намери нещо. Духът й рязко се повдигна. Взе първия том от купчината и започна да го разлиства, като гледаше жадно снимките на мъже и жени във вечерно облекло. Това й напомняше детството й; като че ли всеки момент щеше да ги чуе да говорят.
Един час измина безуспешно, после още един. Наближаваше вече обяд, когато намери някаква следа. Разлистваше бързо тома от 1933–34 година и едно лице, което беше отминала няколко страници по-назад, я накара да се върне. В броя от ноември 1933 година, на една страница вдясно, Хедър Ръдж се усмихваше на фотографа с цигара и чаша шампанско в ръка, с ослепителни рамене. От нея се излъчваше такава чувственост, че Джулия изпита физически шок. Беше заобиколена от млади мъже, свободно размахващи ръце. Джулия побърза да прочете надписа: „Известната американка Хедър Ръдж на приема, даден от лорд Килрос, в компанията на мистър Максуел Дейвис и мистър Джереми Рейнолдс, на лорд Пейнтън, на почитаемия Фредерик Мейзън и на виконт Грегъри“. Това беше всичко. Джулия не познаваше никого от тези млади мъже, които до един изглеждаха надути глупаци. В този брой нямаше друга снимка на Хедър.
Прелисти по-бавно останалата част от тома, но не намери нищо за Хедър. Чак след около четиридесет и пет минути видя отново овалното й суетно и чувствено лице, крехката й шия и ослепителните й рамене. Пак беше обградена от млади мъже, между които отново се намираха мистър Максуел Дейвис, виконт Грегъри и почитаемия Фредерик Мейзън. Джулия прочете, че този път се касаеше за вечеря, дадена от лорд Пейнтън, който на снимката се виждаше в компанията на малка, превзета блондинка, цялата зъби и къдрици. Без никакво съмнение това бяха „нейните“ млади мъже. Джулия си зададе въпроса кой от тях бе имал честта да зачене Оливия.
В томовете до 1936 година Джулия намери на три пъти снимки на Хедър. Изглежда тя винаги беше в обкръжението на същите млади мъже, към които понякога се присъединяваха един-двама джентълмени в зряла възраст, с мустаци, кръгли кореми и очи като топки за лото: Оливър Бленкъншин, Найджъл Ремси, Дейвид Едисън. Но всеки път, когато някой от тези господа се появяваше, той беше притиснат отблизо от младежите, верни на Хедър. Тя винаги беше „известната (или популярната, или прочутата) американска домакиня“, но нямаше нито една снимка от приемите, които тя дава.
Джулия каза на служителя да вземе шестте тежки тома и да донесе следващите. Лицето й беше зачервено и трескаво, започна да барабани по масата и огледа с притъпен поглед спокойната читалня с наведени над книгите мъже, които сякаш изпиваха съдържанието им. Часовникът й показваше три часа и половина. Не беше пила, нито яла друго, освен сутрешното кафе.