В едно от крилата на библиотеката имаше малко кафене. Джулия си помисли дали не трябва да хапне един сандвич преди да продължи. В действителност не беше гладна, но в нейното състояние на духа по-скоро оптимистично — реши, че идеята е добра. Излезе бързо от читалнята, отправяйки мимоходом една загатната усмивка към пазача на вратата.
След като измина, почти тичешком, дългите полутъмни коридори до кафенето, взе поднос под унилия поглед на една индийка с прибрани в мрежичка коси и огледа какво имаше за ядене.
— Много е късно за топла храна — съобщи жената, без да помръдне от табуретката си. — Има само сандвичи.
— Няма значение — каза Джулия. Избра си сандвич с домати и сирене. Като докосна финия, шумолящ целофан, с който беше увит сандвича, Джулия веднага си представи тънката обвивка залепена на лицето й, запушила ноздрите и устата й. Пусна сандвича на подноса.
— Кафе? — попита Джулия като стигна пред големия, лъскав кафеник.
Жената поклати глава:
— Няма кафе. Много е късно. След половин час ще има отново.
— Чудесно — каза Джулия, като си взе кутия оранжада.
Когато стигна до касата, жената стана усърдно от табуретката си и отиде там, въздишайки. Маркира покупките на Джулия.
— Две лири.
— Сигурно сте сгрешили. За един сандвич?
Жената я погледна настойчиво, после погледна подноса с голямо отегчение. Чукна отново на машината и съобщи:
— Тридесет и два пенса.
Джулия занесе подноса си на една чиста маса и седна колебливо. Почти очакваше да й кажат да седне на една от масите, които още не бяха почистени. Но не, индийката се върна на табуретката с провлечена крачка, като не обърна никакво внимание на Джулия, по начин, който беше дори обиден.
Студената и сладка оранжада се стече бавно чак до стомаха и. Джулия опита сандвича. Сухият хляб като че ли беше без съдържание, синтетичен, а сиренето беше еластично колкото си иска. Джулия продължи да дъвче сандвича, преглъщайки го с оранжада.
Щом почувства, че стомахът и се свива, изтича към вратата с надпис ЖЕНИ. Повърна в първата мивка, без да пръска, в устата й сладнеше от оранжадата. Стомахът я сви отново, но този път изплю само струйка жълтеникава течност.
Пусна водата и избърса устата си, после се погледна в огледалото. Видя една нервна жена на определена възраст, със зачервено лице и очи на наркоманка, с ясно забележими, сиви кичури на слепоочията. Устните й бяха напукани и имаше синина отстрани на лявото око — беше се контузила, когато падна на Холанд Парк Авеню. Джулия се разреса с пръсти и успя да сложи нещо като ред в прическата си.
В читалнята я чакаха пет дебели тома. Джулия веднага потъна в първия, като проучваше всички снимки, преди да обърне страницата. В четири часа беше намерила две нови снимки на „известната американска домакиня“ — единия път в компанията на мистър Джереми Рейнолдс, а другия — небрежно облегната на ръката на виконт Грегъри. Хедър беше винаги същата, но младите мъже бяха видимо напълнели след пет години и започваха да показват двойни брадички и закръглени бузи.
В тома от 1937–38 година Джулия откри снимка на Хедър, права до един фотьойл на колела, в който седеше, привързан с колани, невероятно слабичък и смачкан дребен старец, който не беше никой друг, освен Дейвид Едисън — един от някогашните джентълмени със закръглени корем и очи като топки за лото. От другата страна на фотьойла стоеше Максуел Дейвис, чиито строги и енергични черти сега бяха омекнали и сякаш разбъркани от стабилен слой мазнина. Устата му беше отворена в лакома животинска усмивка, която накара Джулия да потрепери. Струваше й се, че усеща дъха му, възкиселия вкус на устата му. Хедър Ръдж блестеше със студената си усмивка на победителка между тези двама състарени мъже.
Не видя други снимки на Хедър в този дом, а също и в следващите. Някои от рицарите, които я обслужваха, по-точно лорд Пейтън и виконт Грегъри, се появяваха отвреме-навреме на баловете и соарета, надебелели, с червендалести и груби лица, каквито имат атлетите, станали алкохолици. Беше пет часа когато Джулия затвори този том. Библиотеката се затваряше в пет и половина и Джулия помисли дали наистина си заслужава да преглежда последните два тома.
Реши да хвърли един поглед за времето, което й оставаше, а после пак да се обади на Дейвид Суифт. Взе тома с броевете от 1939–40 година и започна да го разлиства възможно най-бързо. Стигна до броя от 19 май и се спря на една страница, посветена на снимки от Кембридж. С голямо усилие задържа възклицанието си на учудване. Магнус Лофтинг, млад и цъфтящ, във вечерно облекло, се усмихваше срещу обектива в компанията на мистър Максуел Дейвие. Надписът гласеше: „Двама възпитаници на Кембридж разговарят за блус“.