От този момент Джулия потъна в двата тома, търсейки снимката, която беше сигурна, че ще намери. Не се бавеше с другите портрети на Хедър — сама или в компанията на постоянната си свита, а търсеше страница след страница неизбежната снимка.
Намери я в броя от февруари 1940 година. Статията беше озаглавена: „В Кенсингтън настроението е във връхната си точка“. Една от снимките показваше много ясно част от дневната в къщата на Илчестър Плейс. Тапетите по стените бяха разкошни и на мястото на тежките мебели на МакКлинтъкови, до стените бяха разположени грациозни фотьойли и канапета. Стаята беше пълна с мъже на всякаква възраст, много от които в униформа. Хедър Ръдж изглеждаше все така млада и чувствена, както през 1930 година, и фигурираше на повече от половината от фотографските клишета. Тук танцуваше с лейтенант Фредерик Мейзън или с капитан Максуел Дейвис, там — водеше задълбочен разговор с полковник Найджъл Ремси. Но снимката, която Джулия гледа втренчено чак докато иззвъня звънеца в читалнята, се намираше на втората двойна страница от статията и показваше една възрастна двойка, очевидно не на място в този кадър. Това бяха лорд и лейди Селхърст, ако можеше да се вярва на надписа. Те се смееха бурно срещу фотографа. А зад тях, в един ъгъл на стаята, двадесет и една годишният Магнус Лофтинг бе обгърнал с ръка голите рамене на Хедър Ръдж.
Джулия вдигна глава в момента, когато африканецът ставаше от любимото й място и при нейния дивашки вид я изгледа така изумено, че изпусна част от листата си. Тя бутна томовете в края на масата и стана. Освен африканеца в залата беше само тя, като се изключеше хубавата библиотекарка и двама-трима души, които излизаха през вратата под щателния поглед на пазача. Сега знаеше отговора на въпроса на Лили „Защо вие“? Защото Магнус беше баща на Оливия. Защото и двете дъщери на Магнус бяха умрели от намушкване с нож. Защото Оливия търсеше отмъщение. Всичко беше абсолютно ясно и точно.
Излезе под сивия дъжд, като пияна. Тъмното небе беше покрито от черни облаци. Джулия потърси механично ключа в чантата си, отключи колата и седна зад волана. Лицето й беше студено и лепкаво от дъжда, ръцете й също бяха ледени и мокри. Тези усещания, както и горчилката в устата, изпълваха мисълта й. Ако я бяха попитали в коя страна се намира, щеше да се поколебае, преди да отговори. Всички части от мозайката вече бяха подредени и сложени на мястото си. Отговорът на въпроса на Лили бе намерен, това беше неизбежно, в миналото. Не беше нужно Магнус да потвърждава или да отрича онова, което Джулия откри. Тя бе сигурна, че не се лъже. Магнус беше бащата на Оливия: той е имал авантюра с Хедър Ръдж в младостта си, а после я беше зарязал. Това обясняваше всичко, включително и държанието на Хедър Ръдж, когато Джулия отиде да я види в клиниката. Сега разбираше защо старата жена я попита три пъти: Това ли е истинското ви име? Джулия потъна в седалката, гледаше обагреното в черно небе и виждаше как всяка част отива на мястото си. Какво по-логично от това, че Оливия Ръдж, такава каквато беше, се опитваше да убие втората жена на баща си, който я беше изоставил? И да направи от това убийство зловеща поема?
Трябваше да направи едно посещение. Част от съзнанието й го разбираше с пълна яснота, докато другата част бе все още притъпена от симетрията в действията на Оливия. В друг случай тя не би рискувала да кара — чувстваше се така, като че ли бе изпила половин бутилка уиски, — но нямаше как иначе да стигне дотам, където трябваше да отиде. Завъртя ключа в контакта и чу двигателя на Роувъра да се съживява. Включи на първа скорост и потегли като стрела през паркинга. Предното стъкло беше набраздено от дъжда. Пусна чистачките точно в момента, в който излезе на улицата. Картата на града, която имаше в главата си, щеше да я отведе в желаната посока, въпреки че не знаеше как да стигне дотам.
Оливия, Магнус.
Оливия, Магнус. Тя знаеше още от вечерта, когато срещна мисис Флъд, а сега наистина виждаше връзката и с какво тя самата бе част от замисъла на Оливия и от този на Магнус. Оливия би могла да бъде Кейт, каза си тя и Роувъра излетя напред като едва-едва избегна удара с един жълт фолксваген. Това означаваше, че Оливия би могла да бъде нейна дъщеря. Хедър Ръдж и тя бяха взаимозаменяеми.