Обърна се внезапно, сигурна, че беше чула Оливия да я вика. Но шумът идваше от канапето. Същият приглушен шепот, който чу на стълбите. Съвсем като в сън Джулия мина по килима и видя Дейвид Суифт легнал на канапето, очите му бях отворени, а устата му се движеше. Безсмислени срички излизаха от нея. Спи, помисли си Джулия, и говори на сън.
Изведнъж главата му падна настрани и гърдите му сякаш цъфнаха. Една червена бразда се отвори от корема му до гръдната кост, откъдето излизаше червена пяна и напояваше ризата му. Беше наистина като разтворено цвете. Виждаха се сложни, крехки структури. Кръв течеше също под брадата и мокреше шията му. Той погледна Джулия в очите и искаше да говори, но устата му се напълни с кръв и можа да каже само една едва доловима дума:
— Тя…
— Тя току-що излезе — довърши Джулия. Вече беше изгубил огромно количество кръв. Джулия намери някакво парче плат на ниската маса и го постави върху дългата рана. Не беше видяла добре — помисли си с учудващо спокойствие, той вече умираше, когато тя дойде. Докато Джулия държеше безполезния плат върху раната, Дейвид Суифт се размърда на канапето и напръска ръката й с кръв, после пак падна назад. Джулия пусна ножа в лепкавата течност, която се бе разстлала по килима, изправи се и затвори за миг очи. Оливия беше дошла първа и го беше убила, докато спеше. Дивата й воня изпълваше стаята.
Изми ръцете си на мивката в кухнята, обърната гърбом към тялото на Суифт. Когато отми цялата кръв, слезе бързо по стълбите и излезе на улицата. Остави вратата полуотворена, с надеждата, че някой полицай щеше да отиде да хвърли поглед. Изтича до Роувъра под вече двойно по-силния дъжд, преследвана от смеховете и музиката в бирарията.
Щом влезе в колата, отвратителният спектакъл, който току-що видя, я блъсна с цялата си сила и с мокри коси и гръб, като се вкопчи за волана от полирано дърво, започна да се клати конвулсивно напред-назад. Джулия затвори вратата и се сви на седалката, трепереща и премръзнала. Мозъкът й се проясни, преди още да беше в състояние да контролира тялото си. Завладяха я картини от Америка, долини и големи пространства.
11
Караше по черните хлъзгави улици и знаеше, че се движи в неправилната страна на пътя. Знаеше, че трябва да кара вдясно, защото минаваше през периферните квартали на един град, подобен на Бостън, който й беше близък но някакъв свръхреален начин, като в сън. Другите коли обаче също се движеха вляво и това също й беше познато, като нещо, видяно на сън. Джулия се остави да я обземе това усещане и изпитваше смътно удоволствие да разпознава този странен град, въпреки че малко я дразнеше невъзможността да се ориентира с по-голяма точност. Видя едно петно от кръв върху нокътя на палеца си и механично го изтри в страничния ръб на панталона.
Входът за магистралата трябва да беше близо; оттам нямаше повече от два часа път до Ню Хемпшир. Беше сигурна, защото не бе живяла на повече от два часа път от родната долина. Можеше да си спомни всички пътища, магистрали, детелини в областта, дори макадамените пътища, които използваха фермерите. Тази сложна мрежа обвиваше мястото в долината, където живееше тя. Особено ясно, до най-малкия детайл, виждаше последния завой преди долината, рампата на изхода на магистралата слизаше към забулените хълмове, загадъчни светлинки проблясваха сред дълбоките долини, а в далечината — блестящото небе над селището. Виждаше всеки сантиметър от нощното си пристигане в долината, знаеше също къде се намира реката макар че не можеше да я види. Би искала да я види сега да се разстила пред очите й.
Минаваше през някакъв американски град, град като Бостън. Движеше се горе-долу на север. По тесните улици се изправяха сгради от 19 век, чиито червени тухли бяха станали мръсно-кафяви. Студен дъжд барабанеше по покрива на колата й.
Минаваше с кола през американски град. Беше в Америка. Лондон бе само малко мъгливо пространство в паметта й, Лондон не съществуваше. Тя беше в Бостън, а Лондон го нямаше. Скоро щеше да излезе на Беркширс и да следва този очарователен път, заобиколен от дървета и храсти. Джулия натисна газта до край и колата избуксува, като занесе пред следващата я. Приличаше на покрайнините на Бостън, ако не бяха тези коли. Знаеше, че тук хората карат в неправилната страна на пътя. Тя беше свикнала. Но защо правеха това. Подтисна този въпрос.
Джулия не принадлежеше към никоя епоха; прибираше се вкъщи и нищо не бе й се случило. Баща й я чакаше там, облечен в елегантен тъмносив костюм. Дядо й бе починал, затова се връщаше от Смит Колидж. Бостън беше грешка, не трябваше да минава през Бостън. Нямаше значение, познаваше пътя.