12
Някога всички беше различно. Имаше една млада, хубава и лъчезарна жена, която се казваше Джулия и живееше в северен Лондон. Имаше съпруг, успял в професията си, и едно хубаво момиченце. Тримата живееха щастливо и безгрижно, отдадени на малкото общество, което образуваха, живееха един за друг… Имаше веднъж едно младо и много богато момиче на име Джулия Фрийман и тя се омъжи в Англия за по-възрастен от нея мъж, Магнус Лофтинг, и живя с него в Лондон, понасяйки изневерите и гнева му заради тяхната дъщеря (заради своята дъщеря)… някога една объркана, изпълнена с неувереност американка, която се казваше Джулия, живееше в къщата си със своето момиченце и виждаше мъжа си само късно вечер, когато той се връщаше, след като беше пил в някой клуб… Имаше някога едно хубаво, изобретателно дете на име Кейт Лофтинг… но тя бе мъртва… имаше някога една двойка, Магнус и Джулия, които имаха къща, но не толкова хубава, колкото можеха да си позволят, защото те (защото тя) мразеха ексцентричностите, и две коли, и едно малко момиченце, а извън семейството имаха малко приятели, защото много хора не обичаха Магнус, а Джулия беше малко стеснителна и защото всъщност тяхната дъщеря им стигаше… Един ден едно младо момиче се бе хвърлило на врата на някакъв мъж на име Магнус и беше имала дете от него и си беше послужила с парите си, за да спи той с нея (за да се ожени за нея)… някога имаше едно младо момиче, което всички обичаха…
Джулия гледаше напукания таван и си мислеше какво момиченце е била — любимото дете на баща си (косата й беше великолепна). Чакаше. Най-хубавата и най-истинската част от нея беше в миналото, което й бе изпратило Оливия Ръдж. Оливия, за чийто баща се беше омъжила. Беше толкова уморена, че не можеше да помръдне от леглото и мисълта й главозамайващо преминаваше от една версия към друга.
От приземния етаж се носеше безсмислена врява — чуваше трясък от счупено стъкло, нещо подобно на малки експлозии, пращене от разкъсан плат. Шумовете тръгнаха от кухнята, после продължиха в трапезарията. Сега сякаш някой хвърляше столове срещу стените. Исках да те освободя, помисли Джулия, всъщност исках да се успокоиш. Но ти не искаш мир. Ти искаш да насочваш всичко. Ти мразиш всички нас, мразиш тази къща. Аз ти дадох свободата, но не както би трябвало. Някъде се разцепи дърво и този звук бе последван от серия остри избухвания. Чаши, сигурно. После имаше един по-глух шум, чиниите. Някаква бутилка се счупи в стената. Вино? Уиски? Джулия вдиша въздух, но усети само лек мирис на изпражнения.
— Уредено е.
— По какъв начин?
— Трябва ни удостоверение, подписано от лекуващия лекар и от още един лекар. Двама лекари от болницата, доктор Машин-Чоз и още един, приеха да подпишат. Така тя ще влезне там за наблюдение. Това е само временна мярка, но така ще мога спокойно да помисля как да я държа на сигурно място. Доволна ли си?
— Питам се какво ли би могло да ме накара да бъда доволна в този момент.
— Хайде, Лили, какви ги говориш? Това беше твоя идея в началото.
— Заради твоето собствено добро, братко.
— За наше добро. И за нейно.
— Особено за твоето.
Магнус погледна към Лили, седнала в другия край на стаята, на ценното малко канапе до персийския параван. Имаше странен поглед. Очите й изглеждаха по-големи от обикновено, а ирисите с цвят на лешник сякаш се разтапяха в бялото. Лицето й бе много бледо.
— Лили — попита той, — все още ли ми се сърдиш заради това нещастно дете? Знаеш ли, всичко е плод на въображението ти. Не съм те излъгал. Никога не съм виждал това дете. Всеки би могъл да му бъде баща.
— Не всеки.
— Малко е късно за кръвен тест.
— Колко глупав можеш да бъдеш понякога! — Той я погледна с пълно неразбиране.
— Остави ме да ти обясня ситуацията, Лили. Джулия може да бъде настанена в болница, веднага щом имам подписите на лекарите, което означава най-късно в сряда. В случай на болнично лечение или смърт (споменавам тази крайна хипотеза мимоходом), аз ще контролирам всички пари в общите и личните сметки. От юридическа гледна точка важна е умствената неспособност, която ще бъде доказана от факта, че лекарите са поръчителствали нашата молба за болнично лечение. По-просто от това не може и да бъде.
— Опитай да й се обадиш по телефона — заповяда Лили. — Веднага.