— Питам се дали в действителност Джулия е по-луда от теб. Би трябвало да ви затворят и двете. — Размисли за момент. — Но, кажи Лили, ако Джулия е права, не сме ли всички в опасност? Ти и аз толкова, колкото и Джулия? В края на краищата ние също знаем за съществуването на Оливия.
— Ние сме много засегнати — отговори тя. — Ние всички сме заразени. Марк също, предполагам. Може би и ние сме толкова застрашени, колкото и тя.
— Говориш глупости.
— Спомни си какво изпитваше в тази къща. Тя те мрази, теб също, Магнус. И вече е изпитала удоволствието да те измъчва.
Джулия носеше Кейт в болницата. Тя беше не по-тежка от сноп пръчки. Кейт беше ранена и Джулия спешно трябваше да намери болница. Усещаше топла течност да тече в ръкавите й. Вървеше наслуки по пустите, зловещи улици и търсеше името на болницата върху забранените врати. Нейна бе грешката, че вместо да намери болницата, се шляеше по тези мръсни, безнадеждни улици и гледаше изтощена от един боклучав двор в друг, влачеше се по лепкавата настилка… Не беше успяла и знаеше, че Кейт вече бе мъртва. И най-слабият бриз щеше да бъде достатъчен, за да отнесе лекото й като перце тяло. Скоро щеше да се намери на празния покрив, потопена, в провала и траура, които бяха в нея. Видя се да изтръгва ножа от тялото на Кейт и да го насочва към себе си.
Бързи крачки отекнаха в къщата и донесоха миризма на пещ и на лъвове.
Тя бродеше из отчаяните улици и търсеше болницата, способна да поправи непоправимото.
— Къде отиваш? — Тя го видя вцепенена да взима чадъра и шлифера си. Бързаше като фурия.
— Трябва да изляза оттук преди да съм счупил нещо — каза той с възможно най-спокойния си тон. — Ще направя една обиколка. Обади й се ти.
— Ще се върнеш ли? Магнус, моля те…
— Ще се върна — каза грубо.
Тя стоеше разтреперана на прага на кухнята и го гледаше как се втурва като бизон към вратата. Хлопна я толкова силно, че дървото се разцепи.
Джулия дойде отчасти в съзнание и с бясно разтуптяно сърце осъзна, че ръката, която насочи към себе си, не беше на Магнус. Беше ръка на жена. Приличаше на нейната. Устата я болеше жестоко и бе пълна с подобна на катран утайка. Трябваше й малко овреме, за да разбере, че почти си беше прехапала езика на две. Тя позна ръката си чрез съня. Глътна струйка кръв и болката не продължи по-дълго от времето, което изтече между момента на представата за женска ръка, държаща кухненски нож, и осъзнаването, че тази ръка бе нейната. Болката бе заменена от бръмчене преминало през езика й. Цялото й тяло беше пресъхнало като напукано речно корито. Леко като клонче, като листо, тялото на Кейт се вдигна от ръцете й. Устните й станаха безчувствени.
В следващия момент тя отново се подслони в наркотичния сън и се изкачваше по мръсното стълбище към самотния, ужасяващ покрив. Познаваше и най-малкото петънце от влага по стените, и най-малката неравност по стъпалата.
Марк лежеше във влажната трева и чувстваше наводнената земя да прониква в раменете и гърба му. Забеляза като през мъгла добре излъскания край на новите си боти. Те блестяха в края на тяло му с богатия си златисто-кафяв цвят. Главата му беше пълна с птици. Струваше му се чудо, че беше срещнал някого и говорил с него преди малко, необяснимо усилие на воля и единство на съзнанието.
Но аз също я видях…, помисли си Лили, докато слушаше Магнус да слиза шумно по стълбите. В деня, когато видях Роза Флъд на пейката… Тя ме водеше през парка. Роза действително ли беше там или тя я бе повикала? Тя държеше на това да види как Магнус се промъква в къщата на Джулия. Искаше аз да позная това горчиво разочарование. Вероятно Роза се беше появила също и за да ме предупреди. Вече беше предупредила Джулия и искаше да предпази и мен от опасността. Отпусна се върху работния плот на кухнята и усети как металния ръб се заби в ханша й.
Марк се движеше през светеща мъгла, в центъра на позлатена топка, която се бе образувала около него, докато лежеше във влажната трева. Знаеше, че тази златиста, тръпнеща аура беше външната форма на главоболието му, последица от най-съвършените му медитации. Тази способност за метаморфоза доказваше несравнимото качество на неговото съзнание. Доказваше също неоспоримата ценност на упражненията му и дори на главоболията му, след като телесно го бяха пренесли в еуфорията на рая.
Дърветата, през които минаваше, бяха нажежени, кората им се отлепваше пред очите му, а листата шумоляха като златни. Вече беше изпаднал в това състояние, но не си спомняше кога. Пътеката трепереше под ботите му. Ако тропнеше достатъчно силно с токове, можеше да отвори пукнатина чак до кипящия, огнен център на планетата.