Потънала отново в съня, Джулия стигна до вратата, която водеше към покрива и излезе на асфалтираната площадка. Горещият асфалт лепнеше по подметките на обувките й. Пред очите й се откри небето, чиято равна, сива шир бе разсечена от линии в тръпнещо розово. Тази странна хармония от цветове рефлектира в корема й и изду вътрешностите й, като че ли бяха пълни с вода. Устата й бе покрита с нещо горчиво, подобно на сок от тютюн. Борова игличка я убоде по езика. Искаше Кейт, но Кейт беше мъртва. Долу Оливия вилнееше и джавкането на смеха й отекваше в празната къща. Дори на покрива-тераса, където отчаянието се разтваряше в нея като сол, можеше да чуе врявата: виене, пресипнали крясъци, чупещи се мебели. Това вече нямаше значение. Тя се гледаше като в огледало. Кожата й изгаряше от срам и очакване.
Лили се изправи с усилие и отиде с колебливи крачки към всекидневната. Коленичи пред телефона и с трепереща ръка набра номера на Джулия. Вместо звучния сигнал, тя чу само празно пространство, изпълнено с паразитно ехо. Сложи слушалката върху апарата и сивото, неизмеримо пространство остана затворено в телефона. Когато пак я вдигна непроницаемият звук отстъпи милостиво място на обикновения сигнал. Отново набра номера на Джулия и чу връзката да става, после някакъв звук, сякаш от падащ в безкрайното пространство човек и вихър, който го изтръгва от живота.
Затвори рязко, изчака да събере сили да опита още веднъж. Увери се, че чуваше нормалната тоналност, продължителна и успокояваща и се обади на поправки. Даде номера на Джулия на телефонистката и зачака.
— Съжалявам, но този номер временно е извън строя — каза гласът на чиновничката.
— Как! — каза Лили. — И защо е „извън строя“?
— Ние не сме упълномощени да даваме подобна информация — каза с пренебрежение телефонистът. — Ако искате да ви свържа с началника на службата…
— Да.
— Не затваряйте.
Лили навлажни устните си и отново зачака. Тишината в апарата бе по-мека, по-плътна, отколкото преди. Чака доста дълго, не издържа и затвори. Реши да направи сто крачки в стаята, докато чакаше Магнус да се върне. Не, нямаше да отиде сама на Илчестър Плейс.
Нещо прелетя по коридора на етажа, носеше безкрайно отчаяние.
Бавно, сякаш милосърдно, ножът, който държеше в ръка, проникна в гърлото на Кейт. Тя се задушаваше. Ръката й — същата ръка, която в съня си бе обърнала срещу себе си — държеше здраво между палеца и показалеца малкия нож с вдигнато острие. В полусъзнание, Кейт издаде задавен звук и отвори очи в момента, когато Джулия пробождаше мускулите на врата й. Погледът й беше мътен, в очите й плуваха облаци. Като в огледало видя да се отразява сцена, която се развиваше на ръба на покрива: два силуета, наведени един към друг в несръчно подобие на любов. Чу вратата на стаята й да се отваря шумно и вятърът нахълта като покри с прозрачни изпарения сцената, на която тя присъстваше, а също и небето — с розови ивици. Като в огледало. Тази, която я желаеше, бе дошла, тя се обърна на покрива, но не видя нищо друго, освен опустошение, намазани с катран мръсни хартии и небе в развалини. Една бяла колона от въздух идваше към нея. Във вътрешността на колоната можеше да види прах и късчета хартия, завъртени в луд вихър. От улицата, някъде под нея, или пък от отсрещната страна на стаята идваше гукане, което, тя знаеше, беше приглушеният смях на онова малко момиченце с черна кожа, чието име вече не си спомняше. Мощни ръце я приковаха към дюшека и дъхът на жарава и пепел на Оливия обгърна ноздрите й. Въртящата се колона от бял въздух я погълна, смеси я с прахта и късчетата хартия, с прахта и хартията.
Четвърта част
Ноември
— Каза ми, че най-после имаш новини от Марк?
— Да.
— Още ли е в Калифорния?
— Още е в Калифорния. В Лос Анжелос.
— С онова момиче?
— Как се казваше тя?
— Анис.
— Странно име за момиче. Освен ако това не е фамилното й име?
— Не знам нищо. Каза, че вече си е намерил работа. Отговаря за поддръжката на някакъв вид училище, те го наричат „свободно училище“. Анис явно получава малка сума всеки месец.
— Мислиш ли, че ще се ожени за нея?
— Нищо не показва, че тя ще приеме.
— Но ти ставаш много освободена, Лили!
С леко подсмърчане Лили отново потъна в романа си. След като се увери, че не я гледаше, погледна картината на Сисле, закачена на стената. Магнус й я бе купил през октомври. Тя зае мястото на коня на Стъбс — една малка рисунка, която Лили всъщност предпочиташе пред Сисле. Но Стъбс бе заточен в трапезарията.