— Не мога да повярвам, че този глупак Прамана не е успял да контролира по-строго хората си — подхвърли Мохамед и яростта му започна да се разгаря.
Някои от биячите, които използваше, бяха членове на ислямистката групировка „Джемаа Ислямия“. Фактически Прамана го беше придружил при ходенето в Англия и той бе измъчвал Уилям Кентър.
Онова, което Абдул не знаеше, беше, че когато Прамана изпрати двама от хората си в Сингапур за срещата като помощен екип, те бяха пренесли с частния самолет самоубийствени жилетки, за да убият мъжете, с които той щеше да се види. Абдул не знаеше причината, а и не го интересуваше кой знае колко. Предполагаше, че става дума за отмъщение заради братята по вяра, които Корпорацията беше избила в Афганистан. Смешното беше, че сам Абдул ги беше предупредил колко добри са тези агенти. Може би заради това бяха решили да станат мъченици, унищожавайки такива страшни противници.
Всъщност това нямаше значение. Онова, което имаше, беше, че Прамана ги беше предал — съзнателно или защото не е могъл да контролира хората си, с което едва не провали цялата операция. Ако Мохамед не беше реагирал светкавично, като набързо сглоби самоделно взривно устройство с малко черен барут от гилзите на няколко куршума и химикалите, които намери в количката на една от чистачките, със сигурност на Кабрило щеше да му светне, че срещата е била капан. Третият взрив, който организира, беше достатъчен да убеди американците, че се попаднали на неподходящо място в неподходящо време.
— Ако не възразяваш — обяви Бахар, когато Абдул отвори вратата, — аз ще остана в колата.
— Разбира се — кимна Мохамед, когато излезе и влажната жега го обгърна. С умело движение измъкна ножа си от канията, закрепена на подлакътницата, и закрачи към входа.
18.
Вашингтон, окръг Колумбия
Три седмици по-късно
Секретарят на президента беше с него, откакто той реши да превърне историята си на човек, постигнал всичко сам със своята речовитост в политическа кариера. Постави адвокатската си практика на трупчета и се кандидатира за кмет на Детройт. Спечели с голямо мнозинство, когато съперникът му се оттегли от надпреварата, „за да прекарва повече време със семейството си“ (всъщност истината беше, че съпругата на другия кандидат бе научила, че й изневерява, и се готвеше да се разведе). След това изкара два мандата в конгреса и един в сената, преди да започне участието си в президентската кампания. Юнис Возняк послушно го беше последвала от адвокатската кантора, където работеха само двамата, в кметския кабинет, след това във Вашингтон, а сега — на най-могъщия пост в света.
Тя пазеше своя шеф почти толкова яростно, колкото началника на неговия кабинет — Лестър Джексън. Джексън беше познавач на Вашингтон, който отрано се бе залепил за пешовете на президента и повече не ги пусна.
Тя командваше работен екип от няколко дузини помощници, но една от задачите, които държеше да изпълнява сама, беше да поднася кафе на президента, когато минаваше през нейния кабинет, за да влезе в своя. Току-що беше свършила с добавянето на мляко, първата дама настояваше да е само с два процента масленост, обаче всъщност си беше пълномаслено, но пресипано в кутия от по-диетично, когато телефонът на факса започна да звъни.
Не че не се беше случвало и друг път, но в днешно време факсовете са толкова архаични, че машината си стоеше с години безмълвна. Когато изплю единична страница в тавата, Юнис плъзна очи по съдържанието й, а изненадата на лицето й се замени с истинска загриженост.
Сигурно е някаква шега, каза си тя.
Но как изпращачът се е сдобил с този номер? Не беше обявен в телефонния указател на Белия дом заради налудничавите и ругателни факсове, които пращаха на президента заедно с налудничавите и ругателни имейли и обикновени писма, които получаваха. Преглеждаха ги, преди да стигнат до президента. Само пет-шест души имаха достъп до факса зад нейното писалище.
Ами ако не е шега? От самата мисъл й призля. Тя се тръшна тежко на стола, без дори да забелязва, че е разляла кафето в скута си.
Точно в този миг Лес Джексън влезе. Косата му се беше прошарила на слепоочията, а очите бяха започнали да потъват зад сбръчкани торбички. Той обаче продължаваше да се движи като много по-млад мъж, сякаш стресът и изхабяването, които носеше със себе си неговата работа, го освежаваха, вместо да го състаряват.