— Онова, което видяхме на снимките, гараж ли е?
— Да, гараж, долепен до къщата.
— Успя ли да проведеш термично сканиране?
— Не, щях да събудя подозрение, а и навън е още твърде топло. Няма достатъчна разлика в температурите, за да може уредът да установи наличието на топлинно излъчване.
Кабрило предполагаше, че Линк ще отговори така, но беше длъжен да попита.
— Добре. Ще се покрием и в един ще се приближим. Ще нападнем в три.
Три сутринта е времето, когато човешкото тяло е най-отпаднало. Дори нощните пазачи се подчиняват на този физиологически ритъм и в този част не са най-бдителни.
— Мак Ди, контролираш ли се?
— Да, няма да позволя на чувствата ми да попречат на операцията — кимна той.
Дори в подобен западнал район мъжете не можеха да се разхождат наоколо с цялата си бойна екипировка и въоръжени до зъби. Когато наближи един часът, Линк паркира колата на няколко преки от къщата и вдигна предния капак. Всеки минаващ полицейски патрул щеше да помисли, че колата е повредена и собственикът я е зарязал за през нощта. Някой по любопитен би могъл да пусне номерата в системата и да разбере, че става дума за наета кола. Тогава щеше да си каже, че сигурно е на някого от прогонените от урагана в Хюстън, който е дошъл на гости при роднини.
Всички носеха черни джинси и черни тениски с дълги ръкави, а екипировката им беше сложена в мешки. Въздухът беше забележимо по-хладен, но влажността си оставаше висока. Те закрачиха спокойно по напукания бетон на тротоара, сякаш за нищо не ги беше грижа. По улицата не минаваха коли и тишината се нарушаваше само от лая на куче в далечината.
Когато стигнаха до обраслия парцел зад къщата с похитителите, мъжете се скриха между растителността и станаха напълно невидими. Развързаха мешките и започнаха да вадят оборудването, което провериха по три пъти. След това се запромъкваха между растенията. Макар повечето да бяха покрити с остри дълги тръни, никой от тримата не даде знак, че го е забелязал. След няколко минути промъкване през храсталаците, излязоха на открито. Дървена ограда, от която липсваха дъски, досущ зъби в устата на бедняк, ограждаше задния двор и закриваше по-голяма част от гледката. Кабрило съвсем невъзмутимо включи топлинния скенер, провесен в чанта през рамото му. След това стъпи на отломка от бетон, останала от времето, когато е била част от дом.
Скенерът работеше на базата на сравняване на топлинните „подписи“ на обектите и беше невероятно чувствителен. Това му даваше възможност да „вижда“ през стените, сякаш има „рентгенови очи“. Уредите бяха толкова резултатни, че много групи, борещи се за защита на гражданските права, настояваха да се забрани използването им от полицията, защото се страхуваха от нарушаване на правото на лично пространство. В Афганистан и Ирак военните възлагаха големи надежди на уредите, но често стените от кал на местните колиби бяха толкова дебели, че не позволяваха точно сканиране. Обаче тук, срещу толкова стара къща, че нямаше дори истинска изолация, скенерът беше във вихъра си.
Кабрило различаваше ясно четири топлинни подписа, които грееха в бяло пред очите му, и напълно черно квадратче, което вероятно беше студената вода в казанчето на тоалетната. Имаше и три други точки, които излъчваха топлина. Едната беше цилиндрична — вероятно ставаше дума за бойлера. Другата беше много по-малка. Това бе компресорът на хладилника. Не се виждаше пилотна горелка, значи готварската печка беше електрическа. Така Хуан не само можа да види обитателите, но и разположението на жилището. Трима от тях бяха легнали и телата им сякаш се рееха във въздуха на метър от земята. Четвъртият седеше изправен на стол, а над него весело грееше крушка.
В продължение на петнайсет минути Хуан съсредоточи вниманието си върху седящия човек и през цялото време той нито веднъж не помръдна. Ако някой настояваше да направи предположение, Кабрило щеше да каже, че според него човекът е дълбоко заспал.
Той се промъкна през високата трева на двайсетина метра вдясно, докато не стигна при ствола на дърво. Сега беше достатъчно близо, за да надникне над оградата. Оттук сканира къщата още веднъж. Тъй като беше сменил мястото си, сега можеше да „види“ обектите от различен ъгъл и да се увери, че картата на вътрешното разположение на помещенията и хората в главата му е точна.