Лестър Джексън почука и влезе, без да изчака разрешение. Вратите на Овалния кабинет бяха твърде дебели, за да не пропускат и звук навън, затова президентът не беше чул, че факсът зад писалището на Юнис Возняк беше започнал да звъни.
— Господин президент, това дойде току-що. От тях е.
Той носеше факса, сякаш беше разлагащ се плъх.
— Какво пише? — попита президентът уморено. Вече беше решил, че ако оцелеят през тази криза, това ще бъде първият и последният му мандат. От вчера сутринта се чувстваше остарял със сто години.
— Пише само: „Имахме предвид незабавно. Вие ще изцапате ръцете си с кръвта на тези хора“.
— Кои хора?
— Не знам. Според големите новинарски агенции и телевизионни мрежи в страната не се случва нещо особено. Господин президент, това все пак може да се окаже сложен блъф. Може да са имали вътрешни хора в Трой, Ню Йорк, които са спрели тока, и да разполагат с мощен софтуер, с който са проникнали в телефонната ни система.
— Да не си мислиш, че това не ми минава през ума? — озъби му се президентът. — Обаче какво ще стане, ако не е така? Какво ще стане, ако проведат още едно нападение? Този път смъртоносно? Пропилях вече твърде много време.
Стреснат, тонът на Джексън стана официален.
— Сър, какви са вашите намерения?
Президентът знаеше, че е излял безсилието си върху един от своите най-стари приятели.
— Съжалявам, Лес… Само… направо не знам. Кой би могъл да предположи, подобно нещо? Достатъчно трудно е да заповядваш на мъжете и жените в униформа да се излагат на опасности. Сега цялото ни гражданско население е под заплаха.
— Искам да подчертая, че от години това е нашата официална политика — напомни Джексън.
— Да, успяхме да опазим американската земя от нападения.
— Не само бяхме добри в занаята, но извадихме и късмет.
— Това е тъжно.
— Да, защото такава е истината. Имаше няколко произшествия, някои от които останаха в тайна, защото терористите се оказаха твърде неумели да проведат нападенията си, и други, за които не знаехме.
— А сега знаем, че някой ще ни нападне, но не разполагаме с начин да го спрем.
В кабинета влетя Юнис с пребледняло лице. Тя отиде до телевизора срещу няколкото дивана и го включи. После излезе, като се тресеше от ридания. Лицето на водещия цъфна в средата на екрана.
„Властите не казват, че това е терористично нападение. За онези от вас, които включват сега телевизионните си приемници: пътническият експрес на «Амтрак» от Вашингтон, окръг Колумбия, за Ню Йорк Сити се е сблъскал челно с пътуващ в южна посока товарен влак. Товарният влак се е оказал незнайно как на линията на експреса“.
На мястото на лицето се появи кадър, заснет от хеликоптер, на който се виждаше причиненото разрушение. Двата влака приличаха на играчки, но принадлежащи на небрежно дете. Локомотивът на експреса изглеждаше като парче смачкана глина, а първите три от общо петте пътнически вагона се бяха свили наполовина от някогашната си двайсет и шест метрова дължина. Двата други вагона и задният локомотив бяха дерайлирали от удара и отхвръкнали върху предната част на някакъв склад. Двата локомотива, които са теглили товарният влак, бяха скрити от буйни пламъци и черен пушек от хилядите литри дизел в резервоарите им. Зад тях се виждаше дълга редица затворени товарни вагони, разхвърляни около релсите под странни ъгли — не малко бяха смачкани до неузнаваемост.
„Представителите на «Амтрак» още не са обявили списъка на пътниците — продължи гласът на водещия зад кадър, — но експресът «Акела» може да превозва около триста пътници, а тъй като катастрофата е станала в най-натоварените часове, се очаква влакът да е бил пълен. Един представител на железопътната компания ни каза, при условие да запазим неговата анонимност, че автоматизираната система за управление на стрелките прави подобна грешка почти невъзможна и че машинистът на водещия локомотив от товарния влак е трябвало физически да премести стрелката, за да се окаже на релсовия път на пътническия влак“.
— Или някой е отменил компютърната команда — прошепна президентът с разтреперан глас.