— Разбирам.
Разговаряха до края на полета, но големият „Сикорски“ сякаш прекалено бързо зависна над хеликоптерната площадка на прострялото се нашироко военно летище. Дадоха им знак да кацнат до редица паркирани F-18.
Помощник-пилотът отключи и бутна назад вратата на машината. Мак Ди скочи на пистата. Да застанеш под въздушната струя от перките беше все едно да попаднеш в стената около окото на урагана.
— Млади човече — каза Овърхолт от мястото си, — за мен беше удоволствие да се запознаем.
Трябваше да изкрещи това послание, за да надвика плясъка на перките и воя на турбините.
— Аз съм този, който внуши на Хуан суеверието да не се пожелава късмет. Затова, ще ви пожелая успешен лов. Без много да го подчертавам, ще кажа простичко, че вие сте нашата единствена и голяма надежда.
— Господин Овърхолт, няма да ви предадем.
Мак Ди му махна и се дръпна назад, защото воят на турбините се усили и хеликоптерът отново се издигна във въздуха.
23.
Абдул Мохамед, известен още като Джон Смит, никога не беше виждал своя работодател в такава шеметна ярост. Американският президент не беше държал никакви речи, за да обяви, че отстъпва пред исканията на Бахар, както той си беше представял. Естествено, не очакваше президентът да признае, че го изнудват, но той трябваше да се появи по телевизията и изпълнен с разкаяние да обясни промяната във външната политика на САЩ.
Бахар беше прекарал предния ден пред телевизора, гледайки отново и отново обширните репортажи за влаковата катастрофа, която беше предизвикал пред Филаделфия, вторачен унесено в огромния плазмен телевизор, докато новинарските хеликоптери заснемаха километри материал с касапницата, а репортери на земята интервюираха замаяните и окървавени оцелели.
Мохамед не знаеше, че неговият шеф е способен да убива. Разбира се, беше поръчвал убийства, но този път лично бе натиснал пословичния бутон и духнал свещичката на двеста и трийсет човека. Бахар беше придобил вкус към властта, върховната власт над живота и смъртта, и това му хареса. Абдул го видя по лицето му и в безжизнените очи.
Сега обаче нареждаше като дете, на което са отнели любимата играчка:
— Видя какво мога да направя и въпреки това не ми се подчинява! — Абдул знаеше, че шефът му говори за американския президент. — Изпраща затворниците от Гуантанамо в Международния трибунал в Хага? Много добре знае, че исках да бъдат освободени в техните родни страни. Ако тамошните власти поискат да ги съдят — това си е тяхна работа.
Двамата мъже се намираха в кабинета на Бахар в помещенията за квантовия компютър. Прозорците гледаха към мрачен, изоставен индустриален район. Земята беше покрита с маслени петна, а сградите бавно губеха битката си с ръждата. Висок кран се извисяваше над района. За разлика от останалите машинарии той беше подновен и работеше. Под него се намираше бетонен бункер, който би могъл да издържи всяко оръжие в арсенала на военновъздушните сили, с изключение на атомна бомба.
Онова, което не се виждаше, бяха множеството детектори за движение, термовизионните и стандартни камери и малката армия пазачи, готови да жертват живота си за благородната кауза на исляма. За разлика от наемниците те бяха фанатично отдадени на идеята и вече се бяха доказали в Ирак или Афганистан. Когато бункерът беше завършен, ги бяха вмъкнали нелегално в страната. Конструкцията беше построена на друго място от строителна компания, чийто собственик смяташе, че изливат бетонни подпори за мостове, и беше сглобена веднага щом наеха мястото. По същото време беше инсталиран и компютърът.
Както бяха изчислили хилядите компютри на нефтената платформа, кристалите, вече нарязани до нужния размер, бяха последните елементи, необходими, за да се вдъхне живот на квантовата машина. Самата тя беше с големината на крайградска всекидневна, натъпкана с екзотична електроника, и когато се наблюдаваше през поляризационен филтър, излъчваше червена пулсираща аура, сякаш имаше живо сърце.
Никой от тях не разбираше как работи, как подреждането на атомите в кристалите им позволява да се справят с квантовите трептения и интерференцията на частиците. Беше им отнело години и съоръжаването на паралелно свързаните компютри на Джей-61, за да стане това действителност.
През първите трийсет секунди, когато я включиха, машината изглеждаше мъртва. Учените се спогледаха несигурни, че са успели, докато не се чу безтелесен женски глас, който обяви: