Това беше плюсът на Корпорацията — разработването на план и бързото му и безпогрешно изпълнение.
Екипът за нападението беше заел позиция петнайсет минути по-рано от срока, който Кабрило определи за начало на операцията. Тъй като не знаеше броя на пазачите, използвани от Бахар, той докара голям по техните стандарти екип. В него участваха той самият, Линда, Еди, Линк, Мак Ди и Макс, заедно с още двама бойци — Майк Троно и Джим О’Нийл. Макс нямаше да се включи в бойните действия, освен при спешна необходимост.
Майк и Джим плюс Линк, най-добрият снайпер, щяха да действат като диверсионна група. От въздушните снимки, които беше направил Гомес, се виждаше, че Бахар е построил бетонен бункер над входа към рудника, който изглеждаше така, сякаш безпроблемно може да издържи на целия бомбен товар на някой В-52. Бяха сигурни, че Бахар се чувства в безопасност там, затова щом почнеше нападението за отвличане на вниманието, той нямаше да побегне, а щеше да се окопае в скривалището си. Онова, което не знаеше, беше, че Корпорацията разполага със заден вход към здравия му бункер.
Тримата мъже бяха свалени на около четири километра от мястото, където пътят за рудника се вливаше в главния път. Щеше да се наложи да повървят през гората, за да могат да заемат позициите си. Всеки от тях носеше на гърба си осемнайсет килограма муниции за .22-калибровата мини картечница „Гатлинг“. Подобно на своите по-големи братя на „Орегон“, тя също имаше шест въртящи се цеви, задвижвани от автомобилен акумулатор. Това, което улесняваше пренасянето на тази оръжейна система, беше фактът, че 30-грановите свръхзвукови куршуми бяха толкова леки, че лесно носеха хиляди от тях. Задачата на Линк с неговата .50-калиброва снайперска карабина „Барет“ беше да не позволява на никого от Бахаровите пазачи да се доближи до гатлинга. Щяха да поддържат непрекъсната радиовръзка с останалите от екипа чрез сигурни, поне досега бяха такива, преносими радиостанции с безжични микрофони. Кабрило се съмняваше, че квантовият компютър се ослушва за близки радиовръзки, но въпреки това щяха да пазят колкото може повече радиомълчание.
Кабрило спря за малко на входа за мина „Албатрос“ встрани от главния път. Металните прътове на вратата бяха покрити с ръжда и графити. Рудникът беше надолу по пътя, затова от тук не можела да го видят.
Километър и половина по-нататък имаше просека между дърветата. Черният път водеше към борова горичка, която се отваряше към ливада, обезлесена преди десетки години. Кабрило пусна камиона по инерция през ливадата и го вкара между боровете в далечния й край. Зад тях се извисяваха планини, по чиито върхове още имаше следи от сняг. Намираха се на километър и половина от реката.
Когато слезе, Кабрило усети как гръбнакът му изпука след толкова часове, прекарани в камиона. Въздухът беше от най-прозрачните и чистите, които някога беше вдишвал. Температурата беше около петнайсет градуса, но през нощта щеше да падне още.
Надеждата им беше преди смрачаване да открият стария вход към линията „Мажино“ и на разсъмване да нападнат.
След като тези земи бяха част от национален парк, съществуваше вероятността да срещнат туристи, но нищо не можеше да се направи. Тъй като те самите бяха облечени като туристи, а оръжията им бяха в тънки като хартия калъфи, които можеха да бъдат свалени с едно-единствено движение, нямаше да събудят особени подозрения, ако случайно Бахар пращаше охрана толкова далеч от рудника.
Крачеха през гората в дълга двайсет метра индийска нишка. Кабрило вървеше начело, а Еди беше ариергард. Земята бе покрита с борови иглички и клонки, затова безшумното придвижване беше почти невъзможно. Обаче това не важеше за Лоулес — както преди няколко седмици в Мианмар, и сега той крачеше безшумно като котка.
В далечината се чуваше бученето на пълноводната от дъждовете река Арк. Докато се спускаха към бреговете й, въздухът захладня, защото тя се захранваше от високопланинските глетчери. Когато успяваха да я зърнат между дърветата, водата й беше тюркоазнозелена заради утайките, останали в древните ледници.
Когато наближиха, екипът запази дистанцията помежду си и пое към рудника „Албатрос“. През цялото време се оглеждаха за входа към почти осемдесетгодишното подземно укрепление. Нямаха представа как може да изглежда, затова просто търсеха нещо, създадено от човешка ръка.