Вратите бяха заварени една за друг с груб шев от горе до долу.
— Добре, а сега се разпръснете и си отваряйте очите — нареди Кабрило. — Макс, започвай.
Хенли свали раницата и я остави в подножието на вратите с размер на гаражни и започна да работи по тях, докато останалите заеха позиции наоколо, за да следят за още подвижни патрули. Макс залепваше подобния на пластилин „Хипертерм“ по протежение на заварката, като внимаваше да използва само толкова, колкото да стопи металния шев. След няколко минути свърши и детонаторът беше на мястото си.
— Готово — докладва той по радиостанцията.
— Вървете да огледате района и докладвайте положението — нареди Кабрило.
Пушекът, който щеше да се образува след химическата реакция, беше издайнически, но неизбежен.
Операцията отне половин час, но накрая Хуан беше доволен да чуе, че тук са сами.
Когато получи и последния доклад, че наоколо е чисто, той нареди на Макс да възпламени заряда.
С пронизително съскане и толкова ярък блясък, сякаш човек е погледнал към слънцето, хипертермът се впи в заварката с толкова висока температура, че разтопен метал започна да пръска и капе по земята, а после изведнъж захвърчаха искри като от бенгалски огън. Над бункера се изви бял пушек, гъст и лепкав като захарен памук. Обаче вятърът, който духаше откъм долината, го отнасяше в противоположната посока на рудника, който беше на около километър и половина надолу по течението на реката. Когато горенето свърши, ръбовете на двете крила на вратата бяха светлочервени.
Макс беше подготвен и напръска краищата им с течен азот от моторното помещение на „Орегон“, който беше прехвърлил във вакуумна манерка. Металът беше още горещ, но с дебелите ръкавици на заварчик можеше спокойно да го докосва. Дясното крило изскърца безмилостно, когато го бутна да се отвори, и влажен хлад го лъхна от вътрешността на укреплението. Единственото, което се виждаше, беше сива бетонна стена и мастилен мрак.
— Готово — съобщи той на останалите.
Хората от екипа долетяха начаса. Кабрило пристигна последен.
— Добра работа!
— Да не би да си се съмнявал? — вдигна Макс огромните си месести лапи, за да могат другите да им се възхитят. — Нищо сътворено от човека не може да устои на тези две кунки.
— Дрън-дрън. Да тръгваме.
Точно преди Хуан да прекрачи прага, радиостанцията, която беше взел от упоения пазач, изпука и от нея се понесе ясен глас:
— Ей, Малик, нещо за докладване? — попита някой на арабски.
Хуан спокойно натисна комутатора на радиото.
— Нищо.
— Защо пропусна контролното обаждане?
— Нещо не ми е добре на стомаха — измърмори Хуан.
— Когато след час ти свърши дежурството, отиди да те види докторът.
— Добре. Край.
Хуан хвърли радиостанцията настрани.
— Разполагаме с един час, докато разберат, че сме тук. Нека се възползваме по най-добрия начин от него. Линк, чуваш ли ме?
— Слушам те.
— Фойерверки след шейсет минути.
— Разбрано.
Можеше само да се надява, че дотогава ще са си осигурили достъп до мината, иначе всичко щеше да се окаже напразно. Освен това тази операция имаше и втора част, за която Мак Ди му беше разказал на четири очи, след като се върна от Монте Карло. Беше нещо, което прекрачваше границата, но ползите слисваха въображението. Той изруга наум Овърхолт и поведе хората си в укреплението.
26.
Сложиха си халогенните челници веднага след като се бяха отдалечили само на няколко крачки от входа, който частично успяха да затворят. Вътрешността на укреплението беше потискаща и клаустрофобична, с голи бетонни стени, таван и под. След като изминаха няколко метра, стана ясно, че от постройката е изнесено всичко — вероятно от германската армия по време на окупацията. Минаха през безброй помещения, чието предназначение можеха само да предполагат, и забелязаха няколко стълбища, които възлизаха в куполите, които бяха видели преди малко.
— Майчице, това място е направо десет по скалата от „Ловци на духове“ — подхвърли Мак Ди, докато надничаше през прага на нещо, което някога е било тоалетна, както подсказваха клекалата в далечния край. Всички медни кранове и оловни тръби отдавна бяха изчезнали.
Кабрило ги преведе през смайващ лабиринт от помещения, пасажи и задънени коридори. Той прецени, че само този форт е побирал поне сто човека, и си спомни, че десетки хиляди бяха служили на линията „Мажино“ и че заради строежа й Франция едва не фалира.