В продължение на седмица червената палатка, гер, стоя пред високите и здраво затворени порти. В съответствие с монголската традиция първо беше издигната бяла палатка и на градските старейшини бе дадена възможността да се предадат, без да се страхуват, че ще бъдат убити. Когато червената вълнена палатка замени бялата, това ги предупреди, че нападението предстои. А щом червената палатка бъдеше разглобена и нейното място заемеше черната, това щеше да означава, че всички зад стените ще умрат.
В дните, когато червената палатка се залюшка и заиздува край пътя, който водеше към портата, валяха дъждове и небето бе натежало от облаци. Днес обещаваше да бъде първият ясен ден и веднага щом Кенбиш се увери, че слънцето ще пробие последните мъгли, той нареди робите да пресекат разораните ниви, за да свалят червената палатка и да издигнат злокобния й двойник.
Веднага щом робите се оказаха в техния обсег, лъконосците започнаха да стрелят по тях. В земята около мъжете се забиваха толкова гъсти облаци стрели, че приличаха на пчелни рояци. Пронизваха и месо. Четирима роби паднаха там, където бяха улучени; двама продължиха с труд, докато тънки стволове стърчаха от телата им. Другите тичаха необезпокоявани, защитени от сгънатата на вързоп черна палатка.
Веднага бяха изпратени заместници. Те криволичеха насам-натам, опитвайки се да избягат от мерника на стрелците. Повечето успяха, но неколцина рухнаха, забивайки стрелите още по дълбоко, когато заораха в земята. За да издигнат палатката, бяха нужни двайсет човека, а от тях само петима успяха да се върнат в монголските редици.
— Струва ми се малко прахосническо — отбеляза наблюдателя със своя силен акцент.
— Така се прави — отговори Кенбиш, без да обръща коня си. — Бяла палатка, червена палатка, черна палатка, смърт.
— Ханът така и не спомена защо нападаме този град. Ти знаеш ли?
На Кенбиш му се прииска да му отговори рязко, че основанията на хана важат и за него, но знаеше, че трябва да се отнася към пратеника с необходимото уважение заради неговото положение. Затова отговори:
— Миналата година местният военачалник не е платил на хана всички данъци. Сумата беше дребна и можеше да бъде опростена заради щедростта на хана. Обаче един куриер го чул да се хвали с кражбата си.
Империята беше прочута със своята мрежа от пощенски станции по всички важни пътища, така че ездачите можеха или да сменят конете, или да предадат съобщенията на отпочинали куриери, които чакаха на място. Така съобщения от всички посоки на огромните хански владения можеха да стигнат до него за седмици, а понякога само за дни.
— Голяма простъпка — продължи Кенбиш, — която не можеше да мине безнаказано.
— Кесаревото кесарю — каза пратеникът.
Генералът не обърна внимание на непознатия цитат и погледна към небето. Последните остатъци от мъглата почти се бяха разнесли, оставяйки ясносин купол над бойното поле. Той дръпна юздите на коня да се завърти, за да провери хората си, които стояха зад него. Всички носеха брони от бамбук и бяха яхнали здрави дребни кончета, потомци на онези животни, които бяха позволили на монголските орди да атакуват шеметно и да накарат цял континент да затаи дъх. Всеки ездач имаше торба, провесена отстрани на седлото му. Торбите бяха напълно непромокаеми, а съдържанието им беше грижливо смесено и измерено от алхимика на Кенбиш. Зад кавалерията бяха пехотинците, въоръжени с копия, два пъти по-дълги от тях самите. Заострените им върхове бяха наточени като бръсначи.
— Генерале! — извика един помощник, за да привлече вниманието му.
Той се обърна, за да застане с лице към далечното село. На всяка от двете кули по един войник заразмахва червеното бойно знаме — сигнал, че бяха готови.
Кенбиш кимна на своя знаменосец. Мъжът пристъпи напред, за да могат да го виждат ясно, и заразмахва копринен щандарт над главата си. На кулите мъжете оставиха знамената си и се съсредоточиха върху странните съоръжения, които бяха докарани на полето. Започнаха да маневрират странната машинария, така че малкото дуло в дървената кутия да сочи към горния край на крепостната стена. Един от войниците издърпа калъфа от приличното на оръдие дуло, докато останалите бавно полюляваха дървената кутия насам-натам. Когато едно от двете устройства се прицелваше в лъконосец или наблюдател върху крепостната стена, те спираха за малко.
Сякаш нищо не се променяше. Нямаше шум, нито се изстрелваше някакъв снаряд, нямаше никакъв признак, че изобщо нещо се случва. Но всеки път, когато едно от дулата се прицелваше в някой пазач, мъжът изведнъж изчезваше и никога повече не се показваше.