— Нищо ти няма — усмихна се Хуан и пое протегнатата ръка на мъжа. — А ако не е така, вината си е твоя.
Той стана сериозен.
— Мамка му, как успя да я видиш? И как успя толкова бързо да се задействаш?
— Ъъъ, късмет — позволи Мак Ди на Хуан да го издърпа на крака. След това му се усмихна. — И страх, разбира се.
— Добре ли си?
— Да, добре съм — отговори Лоулес. — Съжалявам, но единственото, което ми хрумна, беше да завъртя кормилото.
— Правилно постъпи — успокои го Хуан. — Безумно, но правилно.
Тогава Лоулес каза:
— Мариън.
— Какво?
— Малкото ми име. Ти ми спаси живота, аз — твоя. По моите правила това ни прави достатъчно близки, за да ти кажа, че малкото ми име е Мариън. Мариън Макдугъл Лоулес III.
Кабрило се замисли за миг.
— Да, прав си. Мак Ди е по-добре.
Те си стиснаха ръце официално. Хуан се обърна към Еди:
— Остана ли му душа на горкото возило?
Вместо да отговори, Сенг зави разкачилите се кабели и даде газ.
— Вече не ги правят както едно време.
Една от задните полуоски беше изкривена и машината се клатушкаше като куц кон, но Еди ги увери, че до сутринта ще ги откара в Исламабад.
4.
Издигаха се от морето като някакви съвременни замъци, охранявани от най-големия крепостен ров в света. Огромни, могъщи, стъпили на дебели пилони, петролните платформи бяха осеяли океана. Над тях се извисяваха високи комини, над които трепкаха мазни пламъци. Един поглед към хоризонта разкриваше две дузини от тези чудовища, а още поне стотина се криеха зад извивката на хоризонта.
Огромните петролни полета превърнаха този малък султанат на северния бряг на остров Борнео в една от най-богатите страни в света, а нейния владетел — в една от най-богатите личности.
Над тях хеликоптери превозваха хора и материали към производствените и сондажни платформи, а мощни корабчета пореха вълните помежду им. Един такъв хеликоптер, малък „Робинсън R22“, принадлежеше на Министерството на петрола и превозваше инспектор към една от големите платформи за ежегодната проверка. Мъжът се казваше Абдула. Както беше обичайно за тази част на света, нямаше фамилно име.
Тънък и едва на двайсет и шест, той беше новак на този пост, а това щеше да бъде едва третата му инспекция. Всъщност не той щеше да проведе основния преглед. Друг екип щеше да дойде след няколко часа, а неговата задача беше да събере и подреди купищата документи, които министерството изискваше от всяка платформа в брунейските териториални води. Работата беше неблагодарна, но подхождаше на положението му на новак. Обаче младежът знаеше, че ще бъде достойно възнаграден, когато натрупа служба — старшите инспектори получаваха шестцифрени заплати и живееха в господарски къщи с прислуга и шофьор.
Носеше дебел работен комбинезон и горнище, макар че нямаше да мръдне от служебните помещения на платформата. В скута му лежеше задължителната защитна каска. Както го изискваше правилникът, бомбетата на работните му обувки бяха подсилени със стомана. Трябваше да внимава да не му ги смачка някоя хартиена лавина.
След като излетяха, пилотът не беше разменил и десет думи с Абдула, затова, когато чу звука в шлемофона, той се обърна, за да се увери, че човекът говори на него.
За свой ужас видя пилота да притиска едната страна на главата си. Тъй като никой не държеше контролния лост, двуместната машина се насочи рязко надолу. За миг на Абдула му хрумна, че ветеранът, ако се съди по външния му вид, се забавлява за сметка на инспектора новак, но в този миг мъжът се свлече върху своята врата, крепейки се единствено на коланите.
Хеликоптерът започна да се върти около оста си.
Абдула сам се изненада, когато си спомни елементарната подготовка, която беше получил. Той хвана ръкохватката на Т-образния лост и сложи крак на педала. Натисна леко металния лост, за да коригира въртенето, и даде малко газ, за да набере височина. След петнайсетина секунди беше успял донякъде да стабилизира машината, но не можеше да се каже, че лети толкова добре, колкото под управлението на истинския пилот.
Той стрелна поглед към мъжа. Човекът си беше все така свлечен и макар още да не бе започнал да губи цвят, Абдула знаеше, че е мъртъв. Начинът, по който беше стиснал главата си, го караше да мисли, че възрастният човек е получил масивен инсулт.
Пот започна да се стича по страните на Абдула, а стомахът му се сви на топка. До платформата, към която бяха тръгнали, оставаха още трийсетина мили, а базата им се намираше на двайсет и пет в обратната посока. Той не си правеше илюзии, че толкова дълго ще успее да задържи машината във въздуха. Единственият му избор беше да се опита да приземи хеликоптера на някоя от близките платформи.