— Ъъъ, мейдей, мейдей, мейдей — извика Абдула, без да знае дали радиостанцията е включена и настроена на нужната честота. Не знаеше и дали от своя шлемофон има достъп до нея. Не получи отговор.
Когато се залови да оглежда таблото с уредите, за миг се разсея и хеликоптерът отново започна да се върти. Паникьосан, инспекторът компенсира прекалено и продължи да губи височина. Алтиметърът показваше, че е на сто и петдесет метра, но океанът сякаш се плискаше на сантиметри от плазовете на машината. Абдула поотпусна малко хватката на контролните уреди, защото си спомни, че пилотирането на хеликоптери е фина работа. Леко докосване, беше повтарял отново и отново техният инструктор по време на двудневното обучение. Макар да не му бяха позволили да го прави сам, Абдула беше приземявал подобен хеликоптер точно два пъти. И двата пъти ръцете на инструктора бяха само на милиметри от дублираните контролни уреди.
Щом успя да стабилизира машината, погледна към най-близката петролна платформа. Обикновено имаха хеликоптерна площадка или на покрива на жилищния блок, или — което и беше по-често срещаното изпълнение — площадката се простираше над океана. За свое удивление се оказа в един от малкото райони на петролните и газовите находища, където в момента не се работеше. Видя само една платформа на около пет километра разстояние. Беше от по-старите, полупотопена. Под четирите й яки крака и под водата имаше два огромни понтона, които можеха да се пълнят и празнят чрез помпи, контролирани от компютри. Подобна платформа можеше да бъде закотвена, където и да е по света. Щом се озовеше на мястото, баластните понтони се напълваха с вода, за да я стабилизират, а котвите се забиваха в морското дъно, за да я държат на място. Беше твърде възможно платформата да е изоставена. Не видя многообещаваща струйка дим да излиза от вентилационния комин, а щом наближи, забеляза ръждата и лющещата се боя.
Тогава му хрумна, че това няма значение. Щом веднъж кацне, можеше да посвети пълното си внимание на радиостанцията и да повика помощ.
Сред едноцветната сивота на платформата се виждаше избледнял жълт кръг, обгръщащ едно сивеещо „Х“. Това беше хеликоптерната площадка — стоманена издатина, увиснала на трийсетина метра над водата. Тя не беше плътна, а представляваше решетка, която позволяваше въздушната струя от витлата да преминава свободно и така улесняваше кацането.
Абдула внимателно приближаваше малкия „Робинсън“ все по-близо и по-близо. По палубата не забелязваше движение, нямаше работници на сондата, никой не се показа от жилищния блок, за да види кой идва — призрачна платформа.
Той зависна неуверено и бавно започна да намалява мощността на двигателя, за да се спусне към площадката. Благодари на Аллах, че няма вятър, с който да се оправя. Да удържиш хеликоптера зависнал изискваше същото умение, нужно да балансираш топче за пинг-понг върху хилката. Появата на страничен вятър щеше да е смъртоносна. Машината се клатеше и люшкаше, докато я спускаше. Искаше му се да избърше потта от дланите си. Те лепнеха върху лоста, а капка пот висеше в крайчеца на носа му. Струйки се спускаха и надолу по гръбнака.
Когато реши, че е на около метър и двайсет от решетестата платформа, той решително намали оборотите. Обаче, тъй като не беше свикнал да преценява височини през плексигласовия балон, който продължаваше под краката му, оказа се, че е по-скоро на три метра.
Хеликоптерът се стовари тежко на площадката, а силата на удара го подхвърли нагоре и от рязкото движение той се обърна. Витлата се удариха в металната решетка и се нацепиха, а отломките се посипаха в плискащия се на трийсет метра под нея океан.
Фюзелажът на хеликоптера се блъсна силно в палубата и за щастие остана неподвижен. Ако се беше претърколил, щеше да падне от площадката. Абдула не знаеше как да спре двигателя, а и единствената му грижа беше да се измъкне от кабината. Всеки, който е гледал толкова екшъни, колкото него, знае, че след катастрофа автомобилите, самолетите и хеликоптерите винаги избухват.
Той разкопча колана си и прекрачи през неподвижното тяло на пилота, а страхът потисна отвращението му от допира до мъртвата плът. Зад кабината четирицилиндровият двигател „Лайкоминг“ продължаваше да вие. Абдула успя да отключи пилотската врата и я отвори нагоре, така че тя легна успоредно на фюзелажа. Трябваше да стъпи на хълбока на мъртвеца, за да може да се набере и да се измъкне от кабината.