В дъното на коридора видя стълба, която водеше към горния етаж. Бързо се изкачи по нея. Вътре в стоманената постройка, която цял ден се пържеше на слънцето, беше горещо. Имаше две врати на площадката, където се беше спрял. Едната водеше към друг коридор и вероятно към стаите на работниците. Когато отвори втората, го блъсна стена от охладен въздух. Промяната в температурата беше толкова рязка, че той залитна назад, преди да направи няколко крачки и да влезе в огромното помещение.
— По дяволите, какво е това? — попита на глас, несигурен дали да вярва на онова, което се разкриваше пред погледа му.
Едва тогава му светна. Намираше се на Джей-61. Какъв малшанс — това беше единствената платформа, до която служителите на министерството нямаха достъп. Не знаеше причината за тази заповед, освен че тя идва отгоре и недвусмислено му бяха обяснили как при никакви обстоятелства не трябва да стъпва на нея.
Но той не разбираше. Какво толкова? Всичко, което виждаше, беше купчина…
— Ей, ти!
Гласът се чу зад гърба му. Някой се беше приближил по коридора. Абдула се обърна и вдигна ръце извинително.
— Съжалявам, но моят хеликоптер ката…
Мъжът заби юмрук в стомаха на арабина с достатъчно сила, за да го повали на земята. Преди дори да му мине мисълта да се защити, последва втори удар, този път по слепоочието, който го парализира. След това тежък ботуш се стовари в лицето му и Абдула изгуби съзнание.
Бавно започна да се свестява, както на сутринта, след като той и неколцина приятели пренебрегнаха ислямските закони и се бяха насвяткали до припадък. Главата го болеше, стомахът му гореше и едва успяваше да отвори очи. Не виждаше нищо, освен някакви изкривени линии и отблясъци светлина. Нищо не разбираше. Чу някакви гласове и се опита да извърне глава. Имаше чувството, че гръбнакът му е счупен. Никога не беше изпитвал подобни болки. Но какво се е случило, запита се той.
Гласовете. Мъжът. Може би пазач. Побоят. Всичко се върна и го заля като поток. Опита да се раздвижи, но усети, че е вързан за стол. Обзе го паника, която малко изостри сетивата му, и за свой ужас той осъзна, че отново е в хеликоптера със закопчан колан на седалката до обгорелия труп на пилота.
Някой беше изправил машината на плазовете и го беше вързал на мястото на пътника. Опита да се откопчае, но катарамата беше увита толкова пъти с широка лепенка, че сега представляваше голям сребрист къс в скута му.
Бутаха хеликоптера!
Абдула погледна навън точно когато хоризонтът се завъртя над главата му. Гледката пред плексигласовата предница се изпълни от океана и тогава усети ускорението. Падаше, безпомощно завързан за седалката, след като хеликоптерът литна от платформата.
Машината се блъсна във водата със смъртоносна скорост, която милостиво прекъсна гръбнака на Абдула, слагайки край на живота му, преди да се удави.
Двайсет минути след като администраторът на платформата, която трябваше да се проверява, се свърза с министерството, беше дадена тревога. Веднага бяха изпратени спасителни вертолети и патрулни катери. Никога не беше открита следа от хеликоптера, пилота и единствения му пътник. Един усърден пилот дори обиколи Джей-61 „за всеки случай“, но петролната платформа изглеждаше, както обикновено, изоставена, защото всяка следа от огъня беше грижливо измита. Тайната, която криеше, отново беше в безопасност.
5.
Първия половин част от полета Кабрило прекара в задната част на луксозната кабина на „Гълфстрийм V“ в разговор с Макс Хенли. Макс беше вицепрезидент на Корпорацията, главен инженер на „Орегон“ и най-добрият приятел на Хуан. Бяха заедно, откакто на Кабрило му беше хрумнала идеята за частна компания за сигурност, базирана на кораб. Това беше история, която знаеше целият екипаж, но малцина знаеха как двамата изобщо са се свързали.
Професионалната кариера на Кабрило беше минала като агент на ЦРУ без официално прикритие (БОП). Това е бюрократичното наименование на шпионите. Тъй като говореше съвършено арабски, руски, испански и английски, беше служил в някои от най-горещите точки на света и бе попадал и се измъквал от повече премеждия, отколкото можеше да запомни.
Когато след падането на Берлинската стена осъзна, че краят на Студената война означава увеличаване на регионалните конфликти и че никоя от американските агенции за сигурност не е достатъчно опитна, за да отговори на предизвикателството, той реши да излезе на пазара като частен предприемач. Корпорацията щеше да се занимава с онези задачи, които бяха толкова „мръсни“, че с тях можеше да се занимава само организация, която по никакъв начин не може да бъде свързана с правителството. Хуан имаше достатъчно връзки в коридорите на властта, за да имат работа за години напред.