— Забрави — отговори му Линда, докато отваряше пътническата врата. — Програмата ви за бонуси не я бива, а фъстъците бяха гранясали.
Хуан отново се възхити от екипа, който беше събрал. Преди по-малко от дванайсет часа се търкаляха надолу по планински склон, докато към тях се носеше ракета „Хелфайър“, а сега се шегуваха, сякаш нямаха никакви грижи на този свят. Напомни си, че не бива толкова да се изненадва. Това беше живот, който те сами бяха избрали. Ако не можеха да се шегуват с него след преживяното, нямаше да оцелеят и пет минути.
Макс Хенли се показа от безопасното убежище на надстройката. За да се защити от слънцето, носеше изтъркано бейзболно кепе с емблемата на „Доджърс“, което покриваше останките от рижата му коса. Ръстът му беше малко по-висок от среден и годините бяха почнали да си проличават по нарасналата талия и плетеницата от бръчици в ъглите на очите. Обаче още се движеше добре, а дланите му с размер на наковалня показваха, че може без проблеми да се грижи сам за себе си. Носеше тъмен гащеризон, на единия лакът на който се виждаше мазно петно, а това означаваше, че току-що се е качил от машинното отделение с революционния двигател на „Орегон“. С него беше и доктор Джулия Хъксли. Хъкс, която бе получила медицинската си подготовка във военния флот, носеше ушита по поръчка престилка, която подчертаваше пищните й като на плакат от 50-те години форми. Косата си беше вързала на конска опашка. Когато работеше върху пациент, тя беше оживена и доста безцеремонна, но през останалото време добродушна и лесна за общуване. Беше лекувала Хуан, когато преди години по време на мисия за Националната подводна и морска агенция една китайска канонерка отнесе част от крака му.
Беше ръководила рехабилитацията, която го превърна от човек, който не можеше да ходи, в мъж, годен да тича с километри без никакво накуцване. Тя и Макс бяха единствените хора на света, които знаеха, че липсващите стъпало и глезен го болят всяка минута от деня.
Това се наричаше фантомна болка — общо преживяване на всички с ампутирани крайници. Обаче за Хуан нямаше нищо фантомно в нея. Макар да не можеше да види или докосне крака си, това не означаваше, че проклетият израстък не боли през цялото време.
— Потвърдих превода от сметката на Бахар по нашата — обяви Макс вместо поздрав.
— Всички сме добре — пресече го Хуан. — Благодаря, че попита.
— О, я не се превземай — отговори Макс сухо. — Нали говорихме преди час. Знам, че всички сте добре. Между другото, за мен парите са по-важни от твоето здраве.
— Друже, ти си направо изтъкан от доброта — ухили се Хуан и махна на Мак Ди да пристъпи. — Това са Макс Хенли, Джулия Хъксли, а това — Мак Ди Лоулес. Мак Ди, това е моят заместник, а дамата е нашият корабен кърпач на телеса. Говоря буквално.
Те си стиснаха ръцете.
— А сега качете Мак Ди в кабинета ми, така че Хъкс да може да го прегледа.
Вътрешността на кораба не беше по-хубава от очуканата му външност. Нацепен балатум по пода, слабо осветление и валма прах с размерите на бял трън. Оловно сивата боя и азбестът изглежда бяха предпочетените от декораторите материали.
— Божичко — възкликна Мак Ди, дресиран от непрекъснатите писъци на еколозите и налаганата политическа коректност да не се възразява срещу тях, — та този кораб е като токсично сметище. Безопасно ли е да се диша тук?
— Разбира се — отговори Линк и напълни големия си като бъчва гръден кош с въздух. — Малко е застоял.
След това плесна Лоулес по стегнатия корем.
— Отпусни се, човече, не е това, което си мислиш. Председателят ще ти покаже. Върви с докторката и ще видиш.
Хъксли покани Мак Ди в една от каютите зад мостика и остави чантата си върху тоалетната масичка, за да се подготви за прегледа. Линк, Хуан и Макс продължиха към мостика, а Линда се извини и напусна срещата с обяснението, че се нуждае от най-малко два часа в спа-кабината в нейната каюта.
На палубата нямаше офицери, нито вахтени. Главоболяха се е подобни формалности само когато наблизо имаше корабен трафик или на борда щяха да се качват лоцман или митнически служители. Иначе и щурманският мостик стоеше празен.
Помещението беше широко, с летящи врати към открития мостик. Щурвалът представляваше старомодно колело със спици и ръкохватки, изгладени от дългите години използване. Прозорците бяха побелели от сол, която ги покриваше като скреж и през тях едва се виждаше. Оборудването беше с няколко поколения назад. Радиостанцията имаше такъв вид, сякаш сам Маркони20 я беше сглобил. Същото можеше да се каже и за контролния апарат на машинното отделение, който не беше лъскан, откакто го бяха монтирали. Дървените маси за карти бяха очукани, а повърхността, покрита с петна от мазни ястия и разлято кафе. За всички външни лица той представляваше жалка картина на разруха и запустение.
20
Маркиз Гулиелмо Маркони (1874–1937) — итал. физик и изобретател, основател на Радио Ватикана. — Б.пр.