— Преди колко време е изгубил връзка с нея? — попита Линк.
— Тя се обаждала веднъж седмично. Преди четири дена пропуснала. Кроасар изчакал един ден, преди да се задейства. Звъннал на своята връзка в Ленгли покрай прането на пари и накрая успял да се свърже с Детето.
— Телефонът й през цялото ли време е предавал нейните координати?
— Не — обясни Макс. — Включвала го само когато е трябвало да се обади.
Хуан отново изтръска пепел от пурата си.
— Така, както излиза, може да е била отвлечена преди дванайсет дни.
— Да — кимна Макс мрачно.
— И всичко, с което разполагаме, са последните й джипиес координати отпреди единайсет дена?
Този път Макс само кимна.
— Няма да е лесно. Говорим за малка игла и голяяяма купа сено.
— Пет милиона гущера, за да направим опит.
Бяха прекъснати от Джулия Хъксли. Тя влезе от коридора, който свързваше шестте каюти на палубата — всички бяха опърпани като щурманския мостик.
— Какви са данните? — попита Хуан.
— Физически е наред. Има няколко дълбоки контузии по гръдния кош и корема, ръцете и стегнатото си дупе. Доколкото мога да кажа, няма навяхвания, но твърди, че коленете и глезените го болят ужасно. Дай му една седмица почивка и ще стане като нов. Трябва да проведа няколко изследвания в лабораторията, но от онова, което ми каза, излиза, че е здрав като бик. Нямам основания да се съмнявам.
— Прати го при нас. Благодаря.
— Не, аз ти благодаря.
Няколко минути по-късно Лоулес дойде на мостика. Беше облякъл чиста тениска, извадена над камуфлажните панталони. Той се оглежда известно време.
— Май не плащате достатъчно на чистачката.
— Ами тя е в отпуск от 2002-ра — обясни съвсем сериозно Кабрило. — Както и да е. Докторката каза, че си наред, а аз вярвам на думата й. А ти какво ще кажеш?
— Председателю Кабрило, трябва да бъда откровен с теб — отговори Мак Ди. — След като се качих на борда, взех да премислям. Ти каза, че изкарвате дори печалба, но да живея на тази гемия не е моята представа за удоволствие.
— Ами ако ти кажа, че под цялата тази ръждива обвивка се крие по-луксозна обстановка, отколкото на много богаташки яхти?
— Ще отговоря: око да види, ръка да пипне.
— Хуан? — подвикна предупредително Макс.
— Няма нищо — успокои го Кабрило. — Само една малка проба.
После махна на Лоулес да го последва. Те се спуснаха по едно вътрешно стълбище, после минаха по няколко опушени коридора, докато не стигнаха столова без прозорци. По потъмнелите сиви стени висяха кичозни туристически плакати. Зад прохода в тезгяха лежеше кухнята, от която на инспекторите по безопасност на храните щеше да им се доповръща. Сталактити от вкоравена мазнина висяха от абсорбаторите над печката с шест плочи, а над мивката, пълна с мръсни съдове, се въртяха толкова мухи, колкото самолети над Франкфуртското летище в натоварените часове.
Хуан се насочи към един от плакатите на стената срещу входа. На него имаше красива таитянска девойка по бикини, застанала на брега пред горичка палмови дървета. Той доближи лице до нея, сякаш се опитваше да надникне в пъпа й.
Една част от стената се отвори с щракане. Вратата беше толкова умело прикрита, че Лоулес нищо не бе забелязал.
Кабрило се изправи и обясни:
— Скенер на ретината — после отвори вратата докрай.
След това махна на Лоулес да надникне.
Той направо се опули. Килимът на земята беше яркочервен и толкова дебел, че можеше да скрие готов за скок лъв. Стените бяха покрити с полирана махагонова ламперия. Таванът над нея изглеждаше като гипсокартон, но това не можеше да е истина, защото в открито море корабът вибрира прекалено силно. Беше оцветен в светлосиво с отсянка на бледомораво — много отпускащо и успокояващо. Осветителните тела бяха подбрани с вкус аплици или кристални полилеи.
Лоулес не беше изкуствовед, но знаеше, че картините в позлатени рамки са истински, и дори разпозна една, макар да не успя да си спомни името на Уинслоу Хомър21 като неин автор.
Това не беше коридорът на някакъв потрошен стар товарен кораб. Сякаш беше изваден от петзвезден хотел — мамка му, дори осемзвезден, доколкото можеше да определи.
Той погледна към председателя с изписано по лицето объркване. Хуан започна да отговаря на незададения въпрос:
— Онова, което видя горе, е маскировка. Ръждата, мръсотията и жалкото състояние на оборудването. Направено е така, че „Орегон“ да изглежда колкото може по-безвреден. Анонимността е важна част от играта. С този кораб можем да влезем във всяко пристанище по света, без да събудим подозрения. Като на магистралата. Всички забелязват ферарито и поршето, но никой не обръща внимание на някоя „Тойота Корола“ отпреди пет-шест години.