— Най-хубавото — продължи той — е, че разполагаме със средства и начини да маскираме неговия силует и да сменим името му. Корабът никога не е един и същ при различните мисии. Наричаме го „Орегон“, обаче това име рядко е изписано на носа и кърмата.
— Значи останалата част от него…?
— Да, подобна е на тази — потвърди Хуан и посочи надолу по коридора. — Всеки член на екипажа има своя лична каюта. И да добавя — определена сума за обзавеждане. Разполагаме със спортна зала, басейн, доджо, сауна. Нашият главен готвач и неговият помощник са обучавани в „Льо Кордон Бльо“. Вече се запозна с нашия корабен лекар и както можеш да предположиш, тя поиска и получи оборудване по последна дума на техниката.
— А оръжия?
— Разполагаме с пълен арсенал — от пистолети до РПГ.
Още не беше време да му каже, че самият „Орегон“ представлява плаващ арсенал и беше способен да съперничи на повечето бойни кораби. Това и някои от останалите тайни на кораба щяха да останат скрити, докато Лоулес не завърши изпитателния си срок.
— Е, а сега какво ще кажеш?
Лоулес се усмихна и му протегна ръка.
— Ще се обадя във „Фортран“ и ще ги предупредя, че напускам.
Някъде отдолу се чу възглас на невидим член на екипажа от женски пол, но гласът не беше на Хъкс или Линда. Очевидно новината за новака с външен вид на Адонис вече се беше разнесла.
— Това ще отнеме известно време — продължи Мак Ди — и аз вероятно ще трябва да се върна в Кабул. Сигурно разследват отвличането ми. Трябва да си прибера паспорта и личните вещи.
— Няма проблеми — увери го Хуан. — Ще ни трябват няколко дни, за да заемем позиция за следващата задача. Ще ти дадем един от нашите кодирани сателитни телефони и номера, на които да ни търсиш. Ще изпратя самолета да те вземе.
На Хуан изведнъж му хрумна нещо.
— Между другото, как си с търсенето на следи?
— О, аз съм индианец по душа. Прекарвах летата си в ловуване из горите и блатата. Татко се шегуваше, че кучетата носят пушкалата, а аз следвам миризмата.
6.
Накрая решението дали да изпратят преден отряд в Читагонг, главния пристанищен град на Бангладеш, или да изчакат и заобиколят с „Орегон“ полуостров Индустан се улесни от факта, че корабът не беше плавал там и никой от техните контактни лица не разполагаше с доверен човек в района. Ако не можеха да бъдат сигурни, че ще получат екипировката и припасите, от които имаха нужда, нямаше смисъл да се изпраща авангард.
Щяха да изгубят пет дни, докато корабът заеме позиция — пет дни, през които следата щеше да изстине още. Докато това глождеше Кабрило и останалата част от екипажа, искането за лична среща с Ролан Кроасар беше допълнителна досада.
Когато Хуан изпрати по електронната поща съгласието си на Детето, отговорът беше както винаги бърз. Финансовите условия вече бяха уговорени, но Кроасар бе добавил условието да се срещне с Кабрило. Хуан се бе съгласил да се срещне с Гунаван Бахар само защото човекът беше взел самолета до Мумбай, където „Орегон“ току-що бе разтоварил два контейнера южноафриканско просо, шито бяха вързани на предната палуба. В момента Кроасар се намираше в Сингапур и искаше Хуан да отиде при него.
Това означаваше, че той трябва да се върне с хеликоптера обратно в Карачи, да се качи на гълфстрийма и да лети до Сингапур, да утешава човека час или два, след това да поеме към Ченай, преди известен като Мадрас, или пък към Вишакхапатнам — град на индийското източно крайбрежие. Към кой от двата града, зависеше от продължителността на срещата и скоростта, която „Орегон“ можеше да поддържа. Щом стигнеха на място, трябваше да намалят скоростта, така че Гомес Адамс да може да го прибере с хеликоптера.
Всякакви бюрократични пречки можеха да го забавят. Написал бе на Детето своите възражения, но отговорът беше, че клиентът е непреклонен.
Онова, което притесняваше Кабрило, беше, че докато успее да върне на Корпорацията благосклонността на правителството на Съединените щати, нямаше друг избор, освен да приема подобни задачи. Като всеки друг бизнес, неговият също имаше режийни и други разноски, които възлизаха на около двеста хиляди долара дневно.