Унищожаването на цели терористични клетки и предотвратяването на големи нападения — създал беше Корпорацията за подобни операции и със същата цел бе започнал работа в ЦРУ.
След всичко това, сега, когато беше напълно маргинализиран, тази мисъл не преставаше да го гризе.
Реши да вземе и Макс — без друга причина, освен да има компания по време на дългите полети. Остави Линда Рос да го замества на кораба. След като напусна военноморския флот, Линда известно време бе капитан на снабдителен кораб за петролните платформи в Мексиканския залив. Умееше да се оправя с корабите не по-зле, отколкото с оръжията.
Приземиха се на летище Чанги в северната част на футуристичния град държава Сингапур. Небесата му пронизваха едни от най-забележителните сгради в света, сред които и новият хотел „Марина Бей Сандс“, където отиваха. Хенли едва успя да се успокои, след като Хуан му каза, че няма да има време да се отбие в хотелското казино.
Както винаги, когато някой пристига с частен самолет, митническата проверка беше чиста формалност. Униформеният служител ги посрещна пред самолетната стълбичка, погледна паспортите и ги подпечата и дори не попита Кабрило какво носи в дипломатическото куфарче, макар че нямаха нищо за криене.
Въпреки че бяха летели във всекидневно облекло, преди да кацнат, се бяха преоблекли в костюми и си сложиха вратовръзки. Хуан носеше елегантен черен костюм, риза със ситно райе, подбрана така, че да отговаря на цвета на двестадоларовата вратовръзка. Мокасините му бяха лъснати до блясък. Да лъска обувките си така, че муха да се разчекне върху им, беше страст, която споделяше със стюарда на „Орегон“. Костюмът на Макс не беше конфекция, но въпреки това той се чувстваше неудобно в него. Яката се беше впила в шията му, а на левия ръкав се виждаше почти незабележимо петънце.
Тук времето беше много по-топло, отколкото в Карачи, и макар да не можеха да го подушат от миризмите на напечен асфалт и керосин, въздухът носеше аромата на тропически лес и влага, идваща от океана. Екваторът лежеше само на сто трийсет и шест километра в южна посока.
Хуан си погледна часовника, един изцяло черен „Мовадо“, не по-дебел от лист хартия.
— Разполагаме с цял час. Чудесно.
Макар че им предложиха удължена лимузина, те предпочетоха не толкова показен транспорт до града. Трафикът беше направо убийствен, но въпреки това хората си оставаха крайно учтиви. Не се чуваха клаксони, никой никого не засичаше. Това накара Хуан да си спомни, че въпреки своето богатство и изтънченост Сингапур на практика е полицейска държава. Свободата на словото беше силно ограничена, а ако се изплюеш на тротоара, може да отнесеш бой с бамбукови пръчки. Тези мерки бяха създали хомогенно население, уважаващо закона, затова никой не ги засичаше, нито показваше среден пръст.
Тяхното местоназначение започна да се показва край водата в три грациозно извити бели кули, всяка извисяваща се на повече от петдесет етажа. Върху им имаше платформа, която се простираше на около триста и двайсет метра, стърчаща най-малко шейсет метра извън третата кула. Това съоръжение беше известно като „Скай Парк“ и дори от това разстояние виждаха очертанията на дърветата и храстите, които го украсяваха. В края на тази част от небесния парк, която гледаше към марината, се простираха три безкрайни плувни басейна, съдържащи почти милион и половина литра вода.
В основата на хотелските кули бяха подредени няколко големи здания с куполи, подслоняващи казиното, бутиците и конгресните зали. Слуховете гласяха, че курортният хотел с казино е на второ място по скъпотия в света.
Колата спря под козирката на входа и портиерът в ливрея се изправи до задната врата, преди още гумите да бяха спрели да се въртят.
— Добре дошли в „Марина Бей Сандс“ — поздрави ги той на цивилизован английски. Кабрило заподозря, че ако приличаше на скандинавец, щеше да ги поздрави на безупречен шведски, да речем. — Имате ли багаж, господа?
Хуан посочи Макс, който слизаше без чужда помощ от колата.
— Само този.
Влязоха в оживеното лоби на хотела. Тук гъмжеше от почиващи. Една група се беше струпала около екскурзоводката си за някакво пътуване и получаваше указания на напевен китайски от жената, която нямаше повече от метър и трийсет и пет. Опашката, която чакаше за регистрация, се виеше през лабиринт от кадифени въжета. С две хиляди и петстотин стаи сградата приличаше по-скоро на малък град, отколкото на хотел.
Хуан намери гишето на портиерите и каза на красивото малайско момиче, че сигурно за него има плик. След това й съобщи името си, а тя помоли за личната му карта. В плика лежеше чип карта и една от визитките на Ролан Кроасар. На гърба й беше надраскан номерът на стаята на финансиста.